Така.... нека го изпиша, за да мога най-после дъх да си поема!
Първо – обичам ви много!, но второ – не съм от камък...
и съм до тук!
Не мога да говоря, не мога дори да мисля повече, не мога да обсъждам.
Знам какво ще ми кажете, знам какво ще ви отговоря, знам, че ще се разберем УЖ, знам и че после... всичко ще е така, както НЕ трябва да е.
Е, не знам какъв ви проблемът. Не знам и какъв проблем смятате, че имам аз.
Но е факт – факт е, че не мога да говоря, че не мога да се смея, че не мога да съм шумна, че не мога да съм АЗ. И защо не мога? Понеже... неприязън чувствам. Може и да не е така, но това е моята гледна точка.
Е, спирам да говоря, спирам да гледам, спирам да мисля дори, спирам да споменавам, спирам да се надявам, спирам! Просто спирам!
Защото нямам сили да ви разбера, а вие очевидно нямате и желание, за да ми разкажете, да ми помогнете да разбера какво е промененото... защото ПРОМЯНАТА е ОГРОМНА!
Прекалено слаба съм вече, прекалено претръпнала, може би.
Но на мен ми беше прекрасно и... аз живея, за да се смея! И нямам намерение да спирам.
И мислите си НЯМА да цензурирам!
