Напоследък се завръщаш,
от онзи ден насам връхлиташ...
и ме целуваш, и ме галиш,
и ме караш да те желая,
и което е най-лошото -
те няма,
бягаш.
Жадна ме оставяш.
Пресъхвам...
както душата ти отдавна пресъхнала е.
Викаш ме без глас,
гледаш ме без очи,
говориш ми без думи,
виждам те, а те няма.
Побъркваш ме.
Измислям си, че може до мен да си,
ама не си!
Няма и да бъдеш.
Просто се заблуждавам и около теб се лутам,
и ми е трудно да се откъсна,
и вчера тя ме пита какво става,
и казах й, че май харесвам го,
обаче помислих си, че не го желая,
не ме пали...
А ти??!! Ти ме изгаряш,
пепел оставяш само.
След всяка мисъл за теб
оставам безжизнена и лека,
вятърът ме разпилява,
и единствен ти можеш да ме събереш
с отегченията ти глас и
сладкия ти аромат.
Просто мина ми мисълта за захарта в съзнанието ми
и помислих си за онази последната,
и спомних си за теб,
и прииска ми се да те изпия,
да те изям, да те погълна,
да те разкъсам,
да изчезнеш завинаги
в мен обаче.
И пак слушам Nneka....
Колко жесток можеш да бъдеш,
когато си на километри от мен...
Колко объркана можеш да ме правиш,
когато половин година не съм те виждала,
когато месеци не съм те чувала.
Ех, нещастнико,
ако знаеш само колко диво те желая!
