Мили мой,
обичам, когато се смееш –
Вселената оживява в шепата ми.
Гласът ти
превзема сетивата ми.
Обичам
да те попивам в себе си... и после
малки кристалчета от теб да намирам
в косите ми, между миглите ми, под ноктите ми.
Неземен си,
когато се
усмихваш –
светът спира да диша, а с него
и моят дъх сепва.
Прекрасен си, когато
просто наблюдаваш и си
неустоим,
когато ме намираш.
Търсех те много,
мили мой,
в чуждите коли, пред нечиите врати,
на площадите и тротоарите...
намЕри ме, мили мой –
на сантиметри от лицето ти. Но истината е, че
се спрях, защото търсех...
Много ти дадох, мили мой, и имам още,
но то не се дава –
взима се, краде се.
Много ми даде,
мили мой,
и още повече имаш, и то за мен е...
стига само да си го поискам.
Сладка болест си, мили мой,
неоткрита като такава сякаш.
Само сладко опиянение,
лек наркотик,
действието, на който започва май да отминава...
изтрезнявам.
