Защото твой един. С теб.
Втори твой. С теб.
Трети. С теб.
Ама до теб? Отгоре и отдолу само.
Разврата обичаш ли да го дишаш?
Да го усещаш? Да го попиваш?
Да го излъчваш?
Обичаш.
И аз обичам.
Мръсните погледи обичам.
Още по-мръсните усмивки.
Най-мръсните докосвания.
Всичко мръсно обичам.
Особено, когато аз го правя.
Особено, когато на мен го правят.
Ама и един не е.
И двама не са.
Камо ли трима.
Повече са.
С всеки ден, с всеки час.
Обръщаш се и го пожелаваш.
Пресичаш улицата и го пожелаваш.
Седиш си в автобуса и го пожелаваш.
В час си и го пожелаваш.
На метри от теб е и го пожелаваш.
Прибираш се и го пожелаваш.
Говорите си и го пожелаваш.
Прегръщаш го... и го пожелаваш.
Целуваш го... и го пожелаваш.
Събличаш го... и почти го имаш.
Разкъсва те... и почти го имаш.
Поглъща те... и е твой.
Само където един не е.
Нито двама.
А още по-малко пък трима.
Влиза, а тя до мен казва, глухо – леле, колко е хубав.
Поглеждам го и стена, наум – мамка му, колко е хубав!
Тениската си сваля, а на мен ми идва и панталона да му смъкна.
Блузата си събличам и желание просто да му се нахвърля имам.
От разстояние го гледам, а като че при него ще се кача и устните му ще изпия.
Говори ми, не ме пуска, и усещам как да ме съблече му се иска.
Не на разврат лъха, вони направо!
Гледаш го, но въобще не го чуваш, мислиш си единствено колко можеш да му дадеш, колко може да си вземеш.
Разопаковаш го с покана една само, а вече в ръцете ти е, в кожата, в мръсните фантазии, в теб почти.
Пишеш го другия, попиваш го, изяждаш го, разяждаш го, убиваш го... и любов не винаги има, желание единствено. Плътско и първично. Диво, далеч не романтично. Първосигнално.
А нормална изглеждаш. Нормална, колкото мен.
А отвътре... гнило. Гнило, колкото у всеки друг.
Но аз си го признавам...
Че не мога да ги гледам, без да ги желая!
