Тъмна стая. Голямо легло. Вън е буря. Лятна. Тя спи. Те двамата са от двете й страни – седнали, безсънни, инсомнични.
Той гледа в една точка пред себе си. Прожекторът огрява само него. Започва да говори.
- Спомням си, когато за първи път я видях. Тя едва ли си спомня. Беше прекрасна. Прекрасна с дългата си коса, с дивата си усмивка. Смееше се от сърце. Мернах я за миг. Беше края ня лятото на едно място, което след тази случка се превърна в специално за мен. Надявам се и за нея. Подари ми най-красивия залез, който можеше да нарисува единствено с пръстите си, а цветовете, с които боравеше бяха само моите и нейните. А заедно те правеха цялата палитра. И сега я правят, но сякаш моята част по-безцветната е. Когато съм с нея, се чувствам като хлапе. Обичам да тичам, да се смея, да играя. Обичам да играя... Обичам да танцувам. Обичам да я гледам, докато танцува. Но тя ме погубва. Всеки път, когато ме погледне, усещам как ме съсипва. Всеки път, когато ми се усмихне, усещам как дере очите ми. Всеки път, когато ме докосне, усещам как пробожда сърцето ми. Но тя не го прави често, освен напоследък. Напоследък я усещам повече... и я желая повече, и ме погубва повече. Тя е Разрушение. Стихия, която иска да погуби мен. А аз нищо не мога да направя... освен да се моля косите й с аромат на шоколад да са тези, които ще се увият около врата ми, докато спя.
Продължава да се взира в нищото пред себе си. Светлините изгасват.
Прожекторът огрява другия Него.
- От дни я наблюдавам. Дори от години. Като че всеки ден съм там, когато се върти сама на поляната пред къщата й. Все съм там, когато пише разказите си и когато рисува. А и тя май знае, че нощем, когато стои по бельо на стълбите, аз съм от другата страна на прозореца, и точно мен гледа. Обичам да се взира в мен, макар и да изтръпвам от страх какво може да прочете в очите ми. И сега изстръпвам... че съм толкова близо до нея, че всеки момент може да се събуди, че всеки момент може да ме прегърне... или да ми каже да си отида... завинаги. Преди няколко дни седях в едно кафе, чаках една приятелка, момиче, което тогава смятах, че може да ми бъде повече от приятелка. Но тогава дойде тя. Седна срещу мен. Изглеждаше ужасно – беше бясна, навън валеше изведро, а тя беше излязла без чадър, косата й беше мокра и рошава, от дрехите й капеше вода. Една от сървитьорките й предложи кърпа да се избърше, тя й се отзя. Каза ми, че имала нужда от мен. Това бяха думите, които мечтаех да чуя... откакто бях малко момче. Забравих за другото момиче веднага, хванах ръката й и я оставих да ме отведе, където смяташе за добре. Не ми позволи да отворя чадър. Ходехме под дъжда с часове, а тя ми разказваше – викаше, смееше се, плачеше. Аз просто я слушах, попивах всяко нейно движение, всяка промяна в гласа й, в интонацията й, всеки нейн жест. И тогава разбрах... загубен съм без нея.
Светлините изгасват.
Тя е будна. Седнала между тях двамата. Те спят. Навън продължава да вали.
- Работата е там, че обичам да танцувам. А когато танцувам, придобивам магически сили. Нали разбирате, умея да правя магии. Но това е само когато танцувам! Иначе съм съвсем нормално момиче. Преди няколко дни танцувах сама в парка. Поне си мислех, че съм била сама. Когато се обърнах го видях да ме гледа от една отдалечена пейка. Не отделяше очи от мен. И разбрах, че съм го омагьосала без да искам. За жалост, макар и не винаги, моите магии са безвъзвратни. Беше млад, не особено висок, и все пак по-висок от мен. От тогава всеки ден, когато аз съм на тази алея, той е на тази пейка. Месеци след това отидох там с Него, просто минавах една вечер. Мисля, че отивахме на театър. Обичам театъра. Обичам да играя. Той беше там. Запознахме се. Тримата. От тогава сме все заедно. А с Него как се запознах, не помня. Помня първия път, когато ме докосна. Ръцете му бяха ледени, а той погали ключицата ми. Цялата ме побиха тръпки.
Затваря очи и отново заспива, сгушена между двама им.
Отново буден Той говори.
- Аз съм погубен. От момента, в който за първи път тя вплете пръсти в косата ми. Беше рожденния й ден и я прегърнах, за да я поздравя. Тя се вкопчи в мен, а аз не можах да я пусна да се отиде. Просто не можах. Но ако си тръгне с другия Него на сутринта, аз единствен ще съм съсипан. Тя ще има изгревите му. Моите залези отдавна са нейни. Остане ли с мен – ще ме погуби окончателно, но ще е сладко. Толкова сладко, че ще лепне. А другия Той... тогава и той ще е съсипан. Защото лекарство за Нея няма.
Светлините изгасват. Той заспива.
