Искам да разказвам, искам да говоря непрестанно, искам да мисля непрекъснато... за него.
Друго не искам да съществува, просто да се отделя от света...
да прибера интонацията на гласа му в сърцето си,
да прегърна блясъка в очите му с душата си...
да докосна белега на бузата му с най-голямата нежност, на която съм способна.
Искам да го обичам,
да го обичам по детски, без очаквания, без желания.
Но не мога... не мога нито да го обичам, нито да не го желая.
Аз още не съм влюбена,
единствено пленена – пленена до болка може би или по-скоро до забрава.
Вчера и моята вечер беше прекрасна. Той беше прекрасен.
Начинът, по който погледът му играе, когато оглежда публиката... начинът, по който скулите му трепват, когато погледите ни се срещнат.
Вика думите ми, притегля ги към себе си като буря,
от която не мога да се измъкна. Стихия, която дори желанието ми да се спася изпива и погубва.
Когато преди една седмица го видях отново,
не очаквах, че той помни усмивката ми, случила му се преди повече от месец.
Сякаш виждах първата си Любов след години, онази незабравимата, леко тлеещата винаги...
На няколко пъти се извърнах към него, не играеше, просто седеше отстрани на сцената и ме наблюдаваше – с празно изражение. Погледнах го, а той не отмести погледа си... просто продължи да се взира.
Слушах гласа му, не знам колко чувах думите му обаче – омагьосваше ме, да. Монотонността му ме обгръщаше и ме носеше в други измерения, извивките, които прави, ме сепваха и ме караха да отворя очи... и да видя, че е на един дъх време от мен.
Няма да забравя поклона му, няма да забравя благодарността в очите му... че съм там, че не съм го забравила, че... му подарявам, може би, себе си.
Звукът от смеха му, детският порив... такъв, какъвто чувствам аз в момента.
Толкова добре мина, че не исках да развалям момента... но вчера беше още по-прекрасно.
Моят март месец, който завърши с неговата усмивка в моето съзнание.
За трети път бях в този салон... този път, заради тях двете и просто да бъда още няколко минути близо до него.
След вечери като снощната... имам чувството, че Земята спира да се върти и той е единственото, което държи заобикалящия ме свят да не се разпадне... и да се пренеса в безбрежието и безвремието, където усетът за него ще е единствен.
Събудих се с мисълта за него, цял ден мислех за него, говорех за него, четох за него, гледах него... и се пристрастих!
Не издържах и отидох да си купя билет, за да знам... че и другата седмица ще имам своите 90 минути с него.
Когато лицето му ще е на сантиметри от моето... а аз ще бъда пленена от обаянието му.
Вече познавам стъпките му, чета устните му, разпознавам ролите му. Дори и да не го наблюдавам, чувствам къде се намира на сцената... дори и да съм със затворени очи, познавам гласа му... дори когато е зад кулисите. Чета мимиките му, знам кога ще се разсмее, знам кога затваря очи, за да запази самообладание.
За миг само го погледнах и прочетох играта в очите му, усмихнах се, намигна ми, изчервих се. Помислих, че никой не е видял... грешах.
За пореден път минаваше край мен, за пореден път ме оставяше безмълвна. Обожавам го в тази роля, обожавам да гледам усмивката му, когато е щастлив на сцената. Излезе за миг само и ми прошепна Привет!... прозвуча ми като: “Здравей! Не се познаваме, кажи ми Здрасти...”, а очите ми говориха за бъдещите страсти.
Отдавна опитвам се да се науча да не мечтая прекалено и пре-много да не очаквам от другите, но беше невъзможно да го изгоня от съзнанието си.
Никога не съм вярвала, че ще посмее да го направи... против всички правила.
Нямам какво да кажа... освен,
че искам да усетя парфюма му по себе си...
че искам да почувствам биенето на сърцето му с всяка една фибра от тялото си...
че искам да целуна... поне веднъж... топлото на очите му!
