Вчера, мила Венцислава, ми напълни душата с думите си! Онези за идола, за твоя идол. Гледала съм го в една единствена постановка – “Дон Жуан” и се влюбих – и в него, и в Захари, и в пиесата. Беше преди години – две, може би дори три, и мисля да отида да я гледам отново. Но не е това важното в момента, друго е, което искам да ти кажа. А именно, че се прибрах вечерта – еднакво развълнувана и объркана, въобще не знаеща какво съм преживяла туко що, а ти го беше написала... беше написала твоите емоции, породени от същия източник (театъра) и някак заспах спокойно, защото... не бях единствената, която обикаля салоните, защото е намерила ИДОЛА си в лицето на млад актьор, завършил преди няколко години НАТФИЗ, радващ се на живота до толкова, че дори привидния драматизъм на сцената не може да скрие усмивката му.
Взех билетите преди месец. Успях почти да се скарам с жената на касата, защото тя не можеше да разбере защо искам да съм на първия ред. Държеше да ми даде най-хубавите места в салона, а аз исках просто да съм на първия ред, макар и от края. Не можех да й обясня, че там виждам лицата им, виждам ъгълчетата на устите им да потрепват, когато едвам сдържат смеха си, виждам блясъка в очите им... а той е заслепяващ. Беше непозната, а за мен това е нещо свято, нещо, до което не всеки искам да се докосва чрез мен. Дните не се бавеха, но и не минаваха бързо. А вчера беше един невероятно объркан ден. Самата сутрин, самото чакане, звъненето, спонтанните решения, добрите резултати, мотаенето със 74... висенето на компютъра и разговорите от А до Я. Нямах търпение да изляза, бях облечена, бях си сложила от моя парфюм, бях разрошила достатъчно косата си – десетте минути, които ми трябваха, за да стана готова, бяха изминали. Но аз отново почти закъснях. Десет минути преди началото на постановката едвам се добрах до театъра, а нея я нямаше все още. Оставих билета й на разпоредителката и влязох. Като по филмите – оставих шлифера си на гардероб, останах с електриково-синя си шал обаче и влязох в салона. Сама. Седнах на мястото си, обърках го, разбира се. Една жена дойде и ме заговори – беше сама. Поговорих си с нея. 7 минаваше, а нея я нямаше. 2 минути преди началото на постановката дойде и Тя започна.
Влязоха в бялата стая, огледаха белите стени и белия под. Той огледа публиката и ме видя. Позна ме. Дрехите им бяха в контраст с всичко бяло... и се потопиха в реалността, в битовизмите. Абсурдността просто се лееше от думите им, от действията им. Викаха, крещяха, смяха се, ядоха, охкаха, пиха кафе, тропаха с лъжичките, танцуваха. “Нормалните” неща, които всеки човек прави. Той се изправи и каза идеята си, говореше за Хана със своята по-особена интонация. А тя беше прекрасна – прекрасна с голямата си коса, с хубавата си фигура, с ролята, в която беше – зелената диадема, зелените обеци, зелената чанта – падналата й кръвна захар, привидната й изтънченост и вечно неодобрение към другите... просто прекрасна.
Присмяха му се, а той продължи – говореше за своите кадри, за своето отминаване, за своята индийка... и от устата му думите звучаха почти логични. Влезе шефа и продължиха – мостове, русалки, индийка, втора, китайци, кораб, символизиращ сила... просто Хана, а зад нея Людмила. Нещо се случи, замлъкнаха.... полудяха – викаха и тропаха, смяха се, изпаднаха в нещо като транс... или може би не нещо. И се съблякоха, издивяха и целите в бяло се появиха. Сетих се за нейното влечение към черно-бялата фотография и ми се прииска да мога да изгледам останалото само в тези два цвята. Превъплътиха се в мечтите си и те ги осъществиха сами по себе си... Слушах невероятния й отегчен глас и се извърнах към него... и срещнах погледа му, излязъл от роля – любопитен. Изпуснаха конците, смяха се като деца, а с тях и аз... единствена от целия салон. Осветлението се заглуши, една светкавица от фотоапарат да миг разцепи тъмнината, а гласовете им като че пееха... и всичко свърши. Някои се усмихнаха в живота, други все още в роля, а трети пък въобще не играеха, отдадоха се на смеха, който час и двайсет минути опитваха да подтиснат. Гледах го с умиление, като че е най-добрият ми приятел, който за първи път играе, а аз съм там, за да го подкрепя. Погледна ме с нежност и ми се усмихна с благодарност, като че съм най-добрата му приятелка, без която нямаше да се раздаде и забавлява толкова.
И защо го разказах ли?
Ами защото съм разказвач,
защото искам да пиша като нея и да се смея като него.
И защото...
Той е моят Идол!,
а може би...
и на него му е хубаво
да бъде нечии
идол.
