... в дни като този.
Кажи му – казах.
Крещи му – отговарям си.
В шепота на огледалото,
от дъха му замъглено,
пак аз моите мечти рисувам,
пак тайно
и пак искам да крещя,
а стон едвам издавам,
тишината поглъща
не само гласа ми,
но и духа ми.
Очите ми се затварят,
уморени, замъглени,
него виждам
и
ръка протягам.
Тъжно, мисля си,
а вчера бях щастлива...
И примирявам се.
А може би заблудата,
не само че в приказки живеем
и в света, неговия, пренася се,
че аз себе си измислям,
за да мога него да създам...
Шума на водата.
Дращенето на химикалката.
Мокрите от сълзи страници.
Само че не плача,
а мъка ми е.
Сетивност ли изгубих,
или до толкова му вярвам,
а може би не,
че дори сълзите си не мога да му даря.
Питам се.
Отговор не искам.
В друга превръща ме.
Всеки ден.
Аз дали влияя?
Може би не...
Всемирната тъга
ме обзема.
В кътчетата на мозъка ми се промъква,
душата ми поглъща.
Но аз съм мъничко щастлива...
заради усмивката му.
Наивна...
И да... Знам!
