От десет часа днес съм в залата... и от известно време насам поглеждам през прозореца с надежда. Преди не обръщах внимание, но от както дойде пролетта, все си мисля, че мога да те зърна в градинката зад блока... и поне да ти махна. Онази вечер отново бях носталгично настроена и реших да гледам снимки – 9 клас, парка, ядене, ПАРКА – помислих си, че ми липсват тези моменти. Не че ги няма, но не са същите. Отново... ПРОМЯНАТА, която е навсякъде.
Бях забравила снимките, бях скрила и спомените, някъде надълбоко – мислех, че повече няма да ми потрябват. Но ето... преди няколко месеца започнаха да изплуват. Не ме преследваха, но се настаняваха в главата ми и не ми даваха мира. Внасяха ми чувство на поражение. Не толкова, че не съм победила, колкото, че съм се оставила на течението... Да, колелото се върти, и да – мисля, че започна да прави втори оборот.
Някога с теб бяхме на един бряг и вървяхме заедно. В следващия момент, отворих очи, а ти беше отсреща, от другата страна, и посоките ни коренно се различаваха. Времето минава/ше – и двете се променихме. А сега сякаш в далечината виждам мост.
Не че знам какво искам, не че знам какво не искам. Важното е, че хората се променят. Независимо от посоката на тази промяна. Септември месец положението беше толкова по-различно от сега. И честно казано... в четвъртък в коридора се поддадох на порива, просто ти се зарадвах, че те виждам. И то те виждам, а не просто образа да мине покрай мен.
Да... усмихвам се с тъга, когато си спомням, но все пак се усмихвам... и си спомням. Никой не знае какво ще се случи утре... Онази носталгията... по отминалите дни, приятелството. Като спомените по загубената Любов... само че по-силно. Защото зрънцето на приятелството винаги може да поникне отново, но за да се разпали отново огъня на Любовта са нужни мълнии и ветрове.
Разбираш ме, нали? Просто сякаш... света се нарежда по един нов, променен стар начин. Зависи... от нас, хората.
