Това е един мит на крайности и един път от безкрайности. Път, наситен с прекалено много неизвестности и очевидни истини, разположен под небе с прекалено много раждащи се звезди и неумиращи черни дупки. Просто звездоброец и стопаджия, застанали на кръстопът – един срещу друг, с погледи блуждаещи и странно привличащи се. Все така еднакви, до толкова, че очите им един свят да виждат, един допир кожата им да усеща, усмивките им еднакви, разпознаващи себе си в чуждата. И така различни, че е невъзможно да са реални, самоизключващи се, дори собственото им съществуване доказва колко имагинерни са... и двамата. Същите, за да не могат да са далеч един от друг, заради всички думи и мисли, преминаващи пред мозъците им и различни, за да не могат да са далеч, невъзможно да съществуват, чувствайки нужда да се допълват... да са себе си, да са другия. Тя – нуждаеща се да спре своя бяг, за един миг, равняващ се на Вселена, да положи лава на рамото му. На него – онзи, който тича от комета на комета, прелита от звезда на звезда, установяващ се на Луната за миг... и после отново спира нечия чужда мисъл, за да го пренесе през необятния космос. И двамата – статична и бягащ, брояща и търсещ, копнеещи, изгарящи, познатият непознат викащи. Във една Вселена, поглъщаща Всичко, олицетворяваща Всички, те – Нищо, своя Никой търсят и другата част от себе си намират. Парче от пъзел – по цвят еднакво с всички останали, по форма – на едно друго единствено принадлежащо. Той космоса си обикаля, нея търси, я та статична стои, бяга му по звездите гледа и брои ги, чакаща мига, в който той ще открие нея...
