Добре, искам го. И го искам за себе си. Искам го много. Може би прекалено много. Макар да не знам съществува ли понятието ‘’прекалено’’ тук... и сега. Много ли е, значи е силно. Силно ли е, би трябвало да е истинско. Истинско ли е, може би ще се случи. А случи ли се, тогава реалността ще се превърне в мечта. А реалността превръща ли се в мечта? Не... винаги. Има логика в казаното. Искаш ли само за себе си, се превръщаш в егоист. Не мога да искам, за друг, за да не бъда аз егоиста. Може би пак съм на пътека, на кръстопът. Може би пак имам нужда да прочистя мислите си, както преди няколко месеца направих. Може би просто не трябва да губя времето си в мисли... А може би просто колкото повече време прекарвам с него, толкова повече затъвам. Добре... паднеш ли, някой ще те хване. А затънеш ли? Кой е казал, че въпросният някой ще дойде да те издърпа. Това е друго... защото не знаеш какво те чака долу. После... поста за синьото. И небето, а и морето... ПРЕКАЛЕНО е. Или небето, или морето, но не и двете... и трите. И илюзията... заедно със олицетворяването... наред със обожествяването... преследвано от спокойствието и търсенето на близост. Синята мъгла... а за розова се пее. Отново не знаят за какво говорят... И ето ги думите, изливащи се, почти-неразбрани и мои, колкото никои до сега. Просто дали от това, че пак се изплаших... дали от това, че ми го казаха и аз се усетих... дали от това, че изгубвам контрол... дали от това, че се чувствам като малко момиченце........ а не трябва! Аз съм човек, колкото и птица... мечтателка... сериозна... една усмивка... почти-негова... А не знам дали искам... Страх! Смразяващ! Студ! Пеперуди... чудовища...
