Шепотът на януарското слънце и нежно хапещия лицето ми студ, а полъхът на любов искри в косата й. Вдигам очи и виждам греещата й усмивка. От далечината чувам, че за радост ми говори. Отново се чувствам малка и сигурна край нея, разбрана и щастлива.
Обичам я наистина много. Обичам начина, по който говори – спокойна е, а в същото време в гласа й се усещат вибрациите на емоциите. Обичам бухналата й коса, която се забелязва отдалече. Обичам тъмната й кожа, която лъха на шоколад, и носи сладостта на света. Обичам смирената й усмивка, с която ме подкрепя.
Говорихме си, разказах й всичко, и казвайки го на нея, почувствах как нещата не са толкова сложни, не са толкова объркани. А слънцето огря простора, където ние бяхме окачили спомените си, за да ги разгледаме по-добре. Каза ми, че се справям добре и аз й повярвах наистина. Припомних си миналите години във Втора английска. Не е истина как тези няколко момента, запечатани в съзнанието ми, ми липсват толкова много. А какво да кажа като сега дните минават през мен така, както тогава и след години, разхождайки се с фотоапарат по до-болка-познатата улица, ще си спомням дните от тогава и дните от сега.
Продължихме... за това какво е било някога училището. За хората, които са учили в него. Амбицираните и решителните. Различните и уникалните. Единствените. Помислих си къде сега са тези хора. А вчера чух: почакай гимназията да свърши, тогава всичко ще си дойде на мястото, ще дойде истинският свят, където да бъдеш уважавана за себе си. А тя така и съумя да бъде себе си винаги и въпреки всичко. Мисля, че и аз го правя. Спомних си за старите SMSи, които си пишехме, за плановете, които крояхме, за междучасията, през които се смеехме. Спомних си за онзи 1 март, когато бяхме седнали на любимото място на третия етаж и си говорехме с нея, а с нас бяха и Петя, и Цвети, а моите чорапи бяха бели на червени цветя. В съзнанието ми изникна и един далечен ден в 8 клас, когато дойдох на училище следобед, а Марто ми каза, че братовчедка ми ме е търсила. И цялата тази прилика, която откриват в нас!
Говорихме си, че и хората си отиват. Така, както си отидоха те с Петя, и Цвети, и Цу, и Фифи, и другите. Така, както единственият клас с щори, купували нови всяка година, избледня, а мястото му беше заето от рижава коса, приятелско рамо, много смях и стари приятелки от детството. А сега на същото това място са едни безлични хора, далеч онези другите. Липсва ми и Б клас, лигавщините на Веско, първите стъпки на порастване, които чак сега осъзнавам, че положиха началото. А да не говорим за онази снимка отново в последния ден преди коледната ваканция. И часовете по физкултура в големия салон, правейки папарашки снимки.
Ето всички тези неща вече ги няма. Само сенките им витаят от стая в стая, по дългите коридори, неспособни да бъдат заличени от някакви диванчета или информационни табла.
Когато бяхме в училище, се почувствах пак, както тогава. Ходехме заедно по коридорите, тя разглеждаше, а аз й разказвах за нововъведенията. Минахме през старите й стаи. И през онази, в която аз прекарвах междучасията си. Искам пак да вляза там и да я видя, седнала на първия чин до стената, да пише трескаво пищови. Да вдигне глава и да каже, че има география, а Фифи да ми покаже тяхното произведение на изкуството.
Те са моите спомени от 2аег.
А днес е моят бъдещ спомен...
