Така....шашнах се. И знаете ли защо?
Защото тези два свята не ми се струваше възможно да се слеят... Предполагам, че забравям, че всъщност живеем в един-единствен свят, който в момента съществува и че тук не съм само аз и тези около мен, но и други, с хора около тях и е неизбежно тези въпросни хора да не се препокрият.
Вчера бях попаднала на профила, но не ми се ровеше, при което днес отново стана... И какво да видя – албум ТЯ И ТОЙ или нещо подобно. Веднага познах кой е ТОЙ. Можех ли да забравя онзи поглед преди две години? Можех ли да не си спомня онова изгарящо желание, което така глупаво и лековерно реших да затъпя, за да не се впусна в някакъв случаен риск? Беше невъзможно да не си спомням как всъщност Пиле се превърна в толкова значима песен. 26 август 2007 и светлините, които огряваха познати лица...
Ами познах го. Познах и сълзите, които той олицетворяваше, без да е ясно дали бяха изплакани за него или за мен, но и те бяха там. И дъхът му... и движенията му.
Продължих да се ровя с нескрит интерес, когато попаднах на друго познато лице. Лице, което за пръв път видях един понеделник. Лице, което бях виждала да стои на една спирка дни след това. А и за него не съм слушала малко. Не мога да кажа, че го познавам, нито че чувствам нещо подобно, но мога да кажа, че се превърна в една малка частица от нещо мое, може би ежедневието ми.
И след това последната снимка, която вероятно ако не знаех как стоят нещата, щях да се хвърля отново в неясни приказки, да всявам смут, да се отказвам и отчайвам и пак да ме свива коремът, докато аз пиша с все сили, хабейки нерви Чужд навсякъде около мен.
Не че е нещо значимо... ами не е. И все пак...
Продължаваме с Тони да откриваме такива връзки, които да ни учудват все повече и повече. То не беше dA, MySpace и какви ли не други боклуци. Пък лагер, пък квартал, пък танци, пък фотография....................
Отдавна не ми се беше случвало, и то нещо подобно. В крайна сметка това е той, беше той... въпреки всичко. Когато тя каза, че толкова сме си отивали, а няма да споменавам кой, даже сподели, че винаги е вярвал, че ще сме заедно (оставяме настрана изпитото от него количество, когато ми говореше тези неща,полюшвайки се на бавно сръбско).
Такива неща не се забравят.
Още повече, че той беше една от причините да кажа, че тази година ще направя това, което искам, а не това, което мисля. Еми направих го. С една година закъснение си взех това, което ми дължеше. Въпреки че може би ако не беше Вики, пак нямаше да се осмеля да припаря до него.
А сега съвсем друго ми е в главата и съвсем за други неща си мисля. От него остана само спомена за дъха му. Сега на хоризонта се синеят едни очи... и после какво?
И пак... не ме разбирате – не е лошо, не е страшно, не е никакво, просто... са различни. Толкова различни... Как може да има нещо, което да ги свързва... макар и не пряко. И пак да ги води към мен... пътят, не нещото (някой). Или може би просто ми казва, не прави грешката, която допусна с него, прави това, което чувстваш и искаш да направиш, не мисли за после и за някои.
Или пък е просто случайност.
Май пак си губя времето в излишни мисли...
