В петолинието на нашите души с мисли, които не се четат, но слушат и неизмитите тротоари с чисти хора. Играчки, разхождащи се, оглеждайки се във витрините и погледи, вперен към небето, за да разпознаят лицата си. И кутията цигари, хвърлена нехайно на улицата, а ти не просто я подминаваш, но настъпваш и усмивка огрява лицето ти и виждаш в очите си мечтите. Бързайки по същите тези стари улици, със старата прах и старите павета, но и с витаещия нов ден във въздуха, си заобикалян от маски и грим, макиаж и фалш. Усмихнати усти и насълзени очи подминават те, после просто се обръщат, зад себе си, грубо се подиграват, докато друг някой владее и раздела или се радва и страда. Страх и вълшебство витаят около теб. Не виждаш лицата, но усещаш глада им, който изпива вярата ти. И ти... като обсебен от тях, потъваш все по-надълбоко, под зелената трева и тромаво, несигурно, се свиваш, скривайки се от острите им зъби и изцъклените им очи.
И отново се събуждаш, в отново новия ден, с отново същите хора, които зад себе си се крият. И докато чакаш в коловоза от коли, само ти изглеждаш такъв, какъвто в огледалото се виждаш, а те просто се сливат, размазват и отшумяват. А екранът все така блести пред мен, и очите ми забравят да мигат. В чужди истории потапям се, чужди животи слушам.
Във въздуха започва да се носи мирисът на шоколад, сладък и внасящ топлина в тялото ти, успокоява объркания ти мозък, и света ти услажда се. С лице, изтъркано в опит да премахнеш грима, но с очи, все така, не-дотолкова обучени да не те издават, в отражение на реалността, сънят случва се и копнеем да се докоснем.
Има лица пред маски и маски ред лица прочетох някога. Има маски пред лица и маски зад лица разбрах пак тогава. И се чудя моят случай в онази (тази?) реалност кой е? Реалността и това, което ти направиш, казаха ми.
И мисля си дали игра не играем? Дали и вие не го правите? Дали не се гоним? Дали сами не бягаме от това, което искаме? Дали сами не бягаме, когато искани сме? Кажи ми, ти, която се страхуваш... разкажи ми, мой синеок.
Или се страхуваш? От какво? От това, което се случи или от онова, което би могло да се случи? А си казваш не знам какво в главата му се върти, а дали той не те поглежда и не си мисли свали маската тогава, когато ти молиш го за същото?
Ето затова те питам... В една игра няма един играч. Винаги са най-малко двама... Ще играеш ли с него? Или вече го правиш? Или аз ще го правя същото? Или вече го правя?
За маските и играта... За лицата и правилата... За играчите и чувствата...
Искам да знам... разкажи ми.
Искам да прочета очите му...
Губя си времето в мисли... имам ли нужда от тях?!
