На Тони, която я допускам в моя свят... до моята 101-ва мечта.
Споменах страха. И си мисля сега оправдан ли беше или не до толкова?? В крайна сметка, знанието е сила. Силата е власт. А властта – риск. И защо трябваше да внасям риск в мечтите при положение, че те бяха само там вътре? Но виж... излязоха на повърхността. И май ми се рискува... А дали и не започнах вече?!
Вчера продължавах да говоря за очите или по-скоро продължих. И за очите на двамата... Но те са толкова красиви! Може би едни от най-красивите, които някога съм виждала.
..............
Всъщност:
Не ми се говори. Пише ми се.
Не ми се измисля. Вдъхновява ми се.
Не ми се спомня. Измисля ми се!
- Имало е едно време...
- Защо?
- Защото го е имало.
- Ама...
- Тихо. Имало го е!
Така... Да! Имало е едно време... две принцеси! Още две принцеси може би е редно да кажа. Напоследък те пеели Лъжи ме. Напоследък, също така, се успокоявали и радвали една друга. Напоследък, освен това, се опитвали и някакъв поздрав да си направят... до къде успешно, до къде не. И така... На двете принцеси им казвали, че са сестри. А днес едно вълче (ще е грубо да кажа вълк) също говорело за наскоро осъзнатата истина, че всъщност те доста си приличали.
.................................................
Както и да е... и за това не ми се говори. Може би не ми се измисля. А просто пише...
Защо насила с тебе все мълчим? Защо ли двамата така грешим? Кажи ми..........
Той не иска да му разказваш. Той те наблюдава.
Пак игра... и ден студен.
Кажи, че дишаш с любовта.
Отварям аз очи. Къде си ти?
Отнемаш ми ти мечти... и пак в себе си скриваш ги.
В теб живея аз.
Вярваш в нас.
Ла-ла. И не е трудно.
А въпросът ми от вчера беше... той наблюдава, но аз слушам повече, отколкото откривам сама зад маските. И си мислех, той ще прочете мен... а аз него?
И само мен в ръцете си жадуваш.
