... аз реших да ти поговоря.
Представях си, че наблюдавам затворените ти очи и слушам дишането ти, нарушаващо прекрасната тишина.
Когато едни очи не се виждат, се забравят – казват хората. А какво става, когато все по-често виждаш нечии? Запечатват се в съзнанието ти, рисуваш ги на небето или ги виждаш, когато затвориш своите? А може би те остават там, на километри от теб, все така наблюдаващи те? От доста време насам говоря за очите на хората. Това е заради кафявото и синьото... и заради щастието, което напоследък се излива от мен. Казах, къде сериозно, къде не, че любовта съществува там вътре, в сърцето, от ляво, тя е скрита при теб, при никой друг, а твоите ръце се протягат и нежно се докосват до моето сърце, подчиняват го, отнемат го, скриват го, при теб прибират го и в ръцете ти то е скрито, а аз в сянката ти се отпускам и потъвам. А ти поглеждаш в сърцето си, усещаш искрата, усмихваш се и ме откриваш, за да ме скриеш в себе си отново, но да знаеш, че там съм. Сложи едно смеещо се човече, каза ми момичето, което вчера дълго пя и чух гласа й в съня ми, много сериозно звучи.
С поглед подчиняваш ме и отнемаш ме от реалността, изградена от събития, за да ме отведеш при вероятностите – там, където нямам никакъв избор, а ти ме принуждаваш в съня ми да присъстваш. Казваш ми от чакане боли, а продължаваш да лъжеш и да не пристъпваш. Хващаш сърцето ми и ще боли, не... не ме лъжи. Кажи ми искаш ли? Бягаш ли... или неподвижен ме наблюдаваш? Не, от чакане ще боли. Само ще те лъжа аз.
Дай да се скрия тук, при теб и никой друг... в нежните ти ръце да се отпусна, в очите ти да потъна, в дишането ти да се заслушам и да ни отведе нощта в съня, където заедно ще сме.
Сериозно ли? Не мисля...
