Казах ви преди известно време, че не съм ви разказвала нищо спомнено от много време насам. Е, тази вечер ще бъде едно нереално пътуване назад към миналото, но не с тъга в очите, а с усмивка по устните.
Не си спомням месеца, нито точния ден, или сряда ще е било, или петък, но дори сезонът ми е замъглен. Виждам го със зеленият суитчър, но аз винаги го виждам по този начин, когато мисля за него, колкото и да е рядко това, по-скоро спомняне. Бях с другите в коридора на първия етаж и го видях да излиза от другата страна със своята странна походка, пресичайки двора, здраво стъпил на земята, НАПЪЛНО в този РЕАЛЕН свят. Аз си бях все така в моята АБСОЛЮТНО ИЗМИСЛЕНА приказка, но реших да се върна в действителността само заради онази една минута. Излязох и с неочаквана енергия се затичах дори към него, хвърлих се на врата му, притиснах го до себе си, потънах в аромата му, които ме преследваше дни след това. Усетих топлина по цялото си тяло, усмивката не можеше да си отиде от лицето ми, а очите ми блестяха по-силно дори от Моето Слънце. И за по-малко от един миг всичко това свърши, като прашец, хвърлен в очите на съдбата, дала ми шанс да се докосна за малко до още по-миналото. Пуснах го и се върнах в тъжната си приказка. По-късно вечерта, поредната вечер, изпълнена със странности, предвещаваща още по-странна нощ, ми казаха нещо, което се запечата в съзнанието ми: Видях блясъка в очите ти, когато го погледна. Ти грееше... Тази искра я няма, когато погледнеш мен.
Тъжна история, каза ми, когато я разказах преди малко на нея. Тъжна - да... но вече не е толкова важна, даже въобще. Защо я разказах ли? Защото си спомних светлината и се зарадвах, че съм я усетила в себе си. Да, не се получи, но ДА - имах я, тя беше МОЯ.
Помнено... забравен и неспомнен отново.
