Вали в очите ми, вали...
Как искам да те разбера...
Видя ли, че навън вали?
Не си отивай.
И не мога, и не искам да разбера...
Спомен няма да си.
Виждам се пак през твоите очи.
Виждам те пак през своите очи.
Вали в очите ми, вали...
Не си признавам.
Не, не са сълзи.
Кажи ми, защо заваля?
...
И знам, че и сега греша, защото ти си различен като всяка капка дъжд, изтърколила се от затворените ми очи.
Времето ще спре и аз ще имам своето утре, но днес ще вали безкрайно дълго.
Това мина покрай мен вчера, докато аз се бях устремила към хоризонта и бягах, за да мога да настигна огнения летен залез, опитвайки се да се откъсна от оковите на зимата. И успях. Достигнах го. Той ме обгърна, затопли, изпи умората от мен, отне дъжда и затвори очите ми с нежно потрепване. Когато на сутринта се събудих, зимата отново ме беше отнела от желаната прегръдка, но беше по-мека и по-красива. Далечното зимно слънце си беше проправило път през пухкавите облаци, съдържащи в себе си милиони снежинки, но пазещи ги за себе си, несклонни да ги подарят на нас. Вятърът фучеше между клоните на голите дървета и напевно ме викаше да се присъединя към него. Погледнах към небето и там видях няколко думи, изписани, чакащи да ги прочетеш...
*Лъжкиня, но почти искрена пред теб.
