Знаете ли, мили познати и непознати?
Отдавна не съм ви писала нещо вдъхновяващо,
отдавна не съм ви споделяла нещо бленувано
и отдавна не съм ви описвала нещо спомнено.
Обаче
и този път няма.
Ще поговоря за сънищата,
за нощите,
за цветята,
за спомнените не-случили се мигове и,
ако остане време,
за ЗАЕДНО-то.
Сънищата...
Преди бяха просто сънища,
а сега?
Нещо много повече.
Тук спри да четеш, затвори очи
и ми кажи за теб какво са те сега,
точно в този момент!
Напиши ми го на небето,
а аз ще го прочета, когато Слънцето ми позволи.
Сега те са моята паралелна Вселена. Реалност, която аз осъзнавам
и в която се виждам.
Ще ми кажеш не е възможно, ами... възможно е.
И чувството ще ти опиша –
удовлетвореност,
примесена с доза изненада от това, което правиш,
капчица гордост, че си способен
и огромно количество радост, споделена от помненето на този момент завинаги, докато го искаш.
Чувството ли?
Топлота.
Благодарение на него, в съзнанието ми така ярко е запечатана онази нежност,
прикрепена заедно с целувката. И всяка една след това...
Нежност или целувка?
Нощите... бяха любимата ми част от денонощието,
когато можех да се оттегля ТАМ, където искам,
с онзи НЯКОЙ или НИКОЙ, когото искам.
Така беше до момента, в който нощите не се превърнаха в безкрайно мъчение, не-изминаващи минути, връщащи ме назад, към безвъзвратно не-постигнатото.
Но сега отново затварям очи,
за да се върна при онова
старото ТАМ
с новите мисли и спомени, изпращащи ме към сънищата изгарящи и усмивката насън, със смехът, огласяващ тихата нощ.
Върнаха ми ги,
макар и неосъзнато,
за което благодаря,
а крадците им,
ще останат без своите...
някой ден.
А цветята... те са там,
до мен,
до себе си,
когато чакам,
когато си спомням,
когато мисля,
когато насън виждам те,
когато заедно сме
и заспивам,
и будя се.
Те олицетворяват в себе си миговете, независимо случили се или не,
независимо забравени или не.
Заедно........ друг път.
Отивам да броя звездите. Стигнах до четири хиляди четиристотин тридесет и шест.
А ти, не ми вземай от мечтите,
аз ги пазя...
и са скрити.
