Не знам какъв... не знам какво... не знам кой...
Губят ми се някои въпроси. Изплъзват ми се някои отговори.
Първото отклонение – не съм кошче за лошите емоции и преживявания на тези около мен. Добре. Може и да съм. Но не съм контейнер. И не съм тази новата или онази старата, а съм си аз и няма да търпя да ми говориш така, дори ти.
Второто отклонение – говорихме си много. От едната крайност стигнах да другата. Говорихме, четохме, говорихме, гледахме, говорихме ... и напред, а после назад. И музика. И това води до...
Третото отклонение – че заспивах, за да може да съм до Него, така както аз го искам. Животът беше сън за Него, сънят беше аз с Него. Помня го... искам го. Него! Не онзи него. И онзи не. И този не. И другия не. Него, който е там – зад ъгъла при светофара и чака.
Четвъртото отклонение – театърът!
Петото отклонение – пълнолунието. Не мога да спя, когато има пълнолуние. Явно ми влияе по някакъв начин. Снощи не сънувах. Заради пълнолунието, предполагам. Или сънувах? Добър вечер, господин клошар!
Шестото отклонение – рових се в предишните постовете, за да видя така старата история, преразкана. Спомних си, че близначката ми ми каза ДА, РАЗБИРАМ ЗАЩО ОБИЧАШ ДА ГО ГУШКАШ. Може би се сетих и защото минах от там. И от другото там. Може би точно това беше хубавото. Че се чувствах малка, дребна. Губех се в ръцете му. Обгръщаше ме ароматът му. Превземаше ме нежността му. Изпиваше ме дъхът му. Да, затова обичах да го гушкам. Чувах сърцето му. Точно там. И мислех, че бие за мен... сега разбирам защо трябваше да се вслушвам, за да го доловя.
Следващото отклонение – за мен, Него и дъжда. Това, което разказах преди малко... което бях забравила... което знам, че ще се случи в другата реалност.
Поредното отклонение – онези приказки за съдбата.
Последното отклонение – край.
