73 СОУ “Владислав Граматик”

Липсва ми. Мъчно ми е за преживяванията, които съм имала там, за сигурността, за смеха. Макар че сега е по-хубаво от тези гледни точки... все пак ми е мъчно. Мъчно ми е за онова жълто училище, разхождащите се по коридорите деца, бързайки от един кабинет в друг. Липсва ми асансьорът с ключ, мивките на 4 етаж, където чакахме, докато ни отворят стая 402, за да имаме английски. Липсват ми училищните екскурзии с Константинова – жената, която ме отвори за света, която ми показа красотата на деня и ме научи да се радвам на това, което съм. И ми е още по-мъчно за волейбола в 73то... защото той не беше обикновен волейбол. Когато бяхме втора смяна и оставахме след училище, за да играем, но да играем НАИСТИНА. Беше топъл следобед, гонихме топката и си говорихме с двойника на Оливър Ууд. Физкултурният салон, до който често тичахме, докато вали проливен дъжд – жълт и слънчев, макар никога да не ти светеше в очите, в опит да те заслепи и да пропуснеш топката. Липсва ми този волейбол, който умирах да играя. Когато всички знаехме какво правим и го правихме добре, съзнателно, и се забавлявахме. В 8 клас много често ходих до 73то. Все още там имаше хора, които познавам, все още си беше моето училище, все още беше жълто. А сега е розово, гадно розово... и вътре учат хора, нови... непознати. И то вече не е мое. Но ще си остане винаги жълто. Винаги аз, скачаща по големите черно-бели квадрати на коридорите. Винаги преследваща 7А клас. Винаги тичаща под дъжда и играеща в снега там при голямото дърво, където сега има игрище и няма дърво. Винаги ритаща с момчетата там, където сега има новопостроен блок. Винаги в мазето, което беше кабинет по трудово, бродирайки костенурка или драконче и готвейки плодова салата или бисквитена торта, докато всички ядяхме от пиците на Антони. Ето там съм аз, ето това си е моето 73то. Всяка събота и неделя минавам през празния двор и чувам нас как играехме на стражари и апаши.... само преди 6 години, а виковете и смеховете ни са все така ясни, и подрънкването на звънчета от шапката ми. И специално на Лиа и Марк! И двамата в началото не харесвах, а после ми станаха най-близките. Вчера, когато Васко и Веско бяха седнали зад мен си спомних часовете по руски, по география, по всички онези предмети, когато Марк беше зад мен и се лигавехме, и си говорихме, и той си играеше с косата ми, и за червената химикалка, която му подарих, и за таговете, на които той се опитваше да ме учи. Нашият Мико и тяхната Ву! И Лиа – с нейните “слабички ръчички, ама те ще се счупят”... или това бяха моите? Синият суитчър, с който тя наистина приличаше на една малка принцеса, истерията, която само тя беше способна да всели преди контролно по физика. За всички тях – Аделина, Антони, Борис, Васко, Весела, Веси, Аз, Влади, Георги К., Гошето, Дарина, Дидо, Митко, Елиза, Иво, Йоско, Криси, Лиа, Марк, Мими, Мартин, Надя, Петя, Ралица, Станьо, Стилян, Христо Илч., Христо Ковачев, Диляна. За всички нас....... Д клас! И за г-жа Катя Константинова!