С цветя до себе си
Аз чакам те нощем
С объркани очи
Вперени във вратата
Трепнеща от всяко едно скърцване
Със надежда, събуждаща се при всяко едно помръдване на въздуха
И страст, изпепеляваща
При спомените, още неслучили се
Тишината, погълваща всяка една частица съзнание
И нощта, носеща сънища
За забранени мисли
Забранени чувства
И пак затварям очи
И пак се моля
Поне там да те видя
Поне в сънищата
Където правила няма
Където светът не съществува
Където синьото е кафяво
А кафявото – синьо
И споменът за онзи миг.
И мигът на онази мечта.
А денят е объркан. По-объркан от вчера. Но по-подреден от утре.
В главата ми се върти разговор, започващ утвърдително ДА и продължаващ със искрени и истински думи. Водещ до един кръстопът – два коренно различни пътя, със своите плюсове и минуси. И някъде там спотайващ се един въпрос, чийто отговор разкри много; почти толкова, колкото и скри.
И онзи пост, който написах, който надрасках. Който знаех, че няма да кача... който знаех, че ще го препрочитам и ще искам да го кача. Но се страхувам да не го видят, да не го прочетат. И в същото време искам да го видят, искам да го прочетат.
Въртят се и други, надбягват се в съзнанието ми, в трето или второ лице, за един, за друг, за мен, за тях, за някой, за никой. И в крайна сметка май онзи никой е този някой, който е тук, а онзи някой, който е там, е този никой, който никога не е бил...
Да... объркана съм!
Признавам!
А песента я слушам от 18.30h..........
