Затварям очи. Пак. Опитвам се да се скрия. От света. Крия се зад усмивката му, крия се зад прелестните му очи, зад изящните му движения. Крия се от това, което искам... защото знам, че не мога да го получа. Или по-скоро не зная от къде да започна да го желая. Скрита зад всички онези отнесени мисли и бленувани моменти. Нашепвани думи и съмнение, което се промъква като призрак в съня ми. Онази безнадеждност, която късно нощем чука на вратата ми, неканена, нежелана. И дори не знам дали той е този, който може да ме спаси. Дори не знам дали той наистина съществува. Затворена в стая, чиито стени са изписани с думи, имащи смисъл, драскотини по стари мебели, всяка една, от които има история и всяка една празнина я чака бъдеще. Бягам от това, което ме настига... Все повече се уморявам, предавам... малко по малко усещам слабостта, която ме превзема. Като удавник търся спасителна клечка... да зърна брега. И знам, че това е един мираж... който обаче ми помага да прогоня студения вятър, който се мъчи да нахълта в душата ми.
