Има едни хора... които са много интересни.
Които те предизвикват с тази своя уникалност.
Които сякаш ти правят магия и те карат да копнееш да ги опознаеш.
Има ги едни такива, които говорят по по-различен начин.
Които ти изглеждат по-страстни, но по-тихи и в същото време по-шумни... по-независими и по-плахи.
Едни такива,
които като че ли шепнат в ухото ти.
Нашепват твоето име... Опознай ме. Прочети ме. Разбери ме. Опитай ме. Пожелай ме. Искай ме.
Тези хора, в чиито очи се вижда колко невероятен живот водят. И щом те погледнат, все едно те заразяват с любопитсво и започваш да желаеш да разбереш всяка една частица от тях.
Докосни ме. Погледни ме. Чуй ме. Питай ме. Опитай ме. Пожелай ме. Опознай ме. Научи ме.
Тези, които като говорят, сякаш ти го казват специално на теб.
Тези, които като гледат в тълпата, все едно те гледат точно теб.
Онези, които като спят, те карат да ги наблюдаваш.
Онези, чиито мечти, чиито сънища се опитваш да отгатнеш.
Същите тези, които се промъкват в твоите сънища. И после сякаш знаят, че са били там. И те гледат по-различно.
Точно теб.
И продължават да ти шепнат всяка нощ в съня ти. И на сутринта ти се усмихват. А ти отговаряш със сянката на гласа си на тази усмивка. Казваш “Видах те. Цяла нощ бях с теб” “Знам” – отговарят те.
Да, тези които сега като затвориш очи пак ще дойдат.
Които после като пък отвориш очи, ще видиш до себе си и ще се почудиш за какво ли сънуват те.
Онези, с които се разминаваш по улицата всеки ден... и копнееш да усетиш, да докоснеш.
Опознай ме. Чуй ме. Питай ме. Усети ме. Докосни ме.
