Погледна в очите му. Толкова студени, толкова сини.Сякаш бяха стъклени. Побиха я тръпки. Студът я превзе. А сега, както беше облечен във черно... бледата му кожа изпъкваше още повече, така светлата му коса и ледените му сини очи... от които не можеше да откъсне поглед. А тя? ... Пълна негова противоположност. Кожата й – мургава, с вкус и аромат на шоколад. Косата й, небрежно пусната, кестенява като кестен, като кората на младо дърво, огряно от слънцето. И големите й очи, така нежни, така искрени, в топъл нюанс на кафявото, наситени, като две зърна кафе. Тя беше като Лятото, докато той беше Зимата. Като Огънят и Водата. Толкова различни, взаимно-изключващи се, но копнеещи да се докоснат, да се слеят, да предизвикат Природата. Да се опарят и в същото време удавят...
