Не ми е добре... Хремава съм и малко отпаднала. Боли ме главата. Сутринта станах и се чувствах ужасно. Но не исках да призная, че ми е зле. Е, наложи ми се... Сега в събота трябва да доказвам, че съм здрава. Трябваше да отида... и мислех, че ще ми размине. Еми да... но не особено. И утре ще съм си цял ден вкъщи. Съвестта ме измъчва, че не уча. Но май вътрешно съм до някъде спокойна. Просто съм уверена в себе си. Но след малко ще отворя някой друг учебник.
Спах много днес. Половината ден го проспах. После четох. За сянките... и за цветовете. Книга, която ме дадоха днес. И вече съм на 100 страница и повече. На връщане в рейса прочетох две глави. Въпреки че ме болеше главата безумно много. Но ми беше интересно. Това е продължение на един от любимите ми филми. И не само, заради любимия актьор. Просто защото исторята е уникална, интересна и различна, с аромата на Шоколад... И е написана така, както аз мисля. С отвлечени думи и разбирания, както аз си обяснявам нещата. Казаха ми, че ще ми хареса и да! – наистина е така.
Вдъхнових се да пиша, въпреки че нямам какво да кажа. Просто исках да поговоря на тези, които ме чуват... или просто на себе си. Напоследък ми липсват емоциите. Чувствам се малко безлична, малко безцветна, размита на фона на синьото небе. Липсват ми онези крайности в настроенията ми. Когато или съм весела и тичам, и скачам, и не се притеснявам, и не мисля, когато съм толкова тъжна и нещастна, че не виждам нищо около себе си, че света не съществува, че и аз съм изчезнала с него. Липсва ми разнообразието. Липсва ми това да знам коя песен на кой, на какво е... Защото някакси и усмивката, и сълзата са се изгубили някъде в ежедневието. Някъде там, надълбоко в ъгъла на класната стая, в джоба на някое увехтяло старо палто, което вече никой не облича.
В стаята ми, освен всички вехтории и джунджурии, които се пазят, защото носят по прашинка от миналото и някакво умиление ме кара да продължавам да ги трупам на купчини, има три важни неща. Неща, които имат смисъл. Заглавието на една песен,
нарисувано от мен, със сенките на сградите, които се плъсгат по буквите, очертанията им, които ако имаше нощ, щяха да се сливат с нея. Закачена на вратата, втора рисунка, на нещо, което е ново. Което дълго време чаках и исках, но не се пестрашавах. Защото не можех да си представя някой да ме учи да бъда себе си, защото това съм аз. И книгата! Тази любима книга, която докосна толкова надълбоко душата ми. Самата корица, с нейната нежна меланхолия, с нейната магическа отнесеност, със сливането на океана с небето. И онази безцветност на пръв поглед, но при по-внимателно разглеждане се забелязва слабата топлота на жълтия цвят, спокойствието й, дори и в гръб. Защото аз виждам Вероника като себе си. Не знам как изглежда, никога дори не съм го и мервала – лицето й, но знам, че тя съм аз.
Знаех си, че цял ден вкъщи няма да се сдържа да не напиша нищо. Обаче вече не мога да се понасям... прекалено са дълги. А аз не харесвам дългите постове..............
P.S. Даааа, а вместо да пиша за това просто колко погълнати от себе си са другите. Как се затварят в себе си. Как съществуват само за себе си. Не виждат тези около тях. Не мислят, не чувстват. Просто някакво безлично съществуване, без интереси и реална представа за каквото и да било. Не че имам нещо против тях, просто се чудя кога ли ще отворят очи и ще порастнат, поне малко...
