*УСМИВКАТА
Излязох на площадката, а той слизаше по стълбите.
- Здрасти! *УСМИВКА*
- Здрасти! *НЕГОВАТА УСМИВКА*
Качих се на асансьора. Един етаж над неговия. Усетих парфюма му. Затворих очи. Слях се с него.
Сега е много по-различно. Няма ги черешите. Няма ги въпросите. Няма го него, какъвто беше. Няма ме мене, каквато бях. Няма ги другите. Стоенето по стълбите. Дългите разговори. Снимките. Притеснението от баща му. Приятелството с брат му. Лепенките. Тайните, които майка му ми споделяше.
Всичко това остана някъде там... Там - под козирката, под черешата, на пейката под балконите ни.
Остана само неговата усмивка. Тази красива усмивка. Жива. Весела. Чаровна.
Обичам я.
И ако нямам друго от него, ако не съм получавала нищо, ако няма и да получа, то имам нея... защото той ми я подарява всеки път, когато ме види.
На съседа от горния етаж
