Затвори очи и се отпусна. Вятърът рошеше косата й. Беше се постарала... Беше отделила един час и повече, докато успее да я укроти. Къдриците бяха големи и идеално кръгли. В началото на вечерта косата й беше хваната в красив кок. Лицето й беше открито и се виждаха изящните й черти. Сега косата й беше разрошена. Нямаше и следа от прическата й. А един кичур беше застанал точно пред очите й... и скриваше най-хубавото в нея. Но тя нямаше сили да го отмести.
Шумът на вълните сякаш я призоваваше. Усещаше, че те й казват нещо. И се приближи до скалите. Огледа се. Нямаше никой. Беше тихо. Освен океана... който продължаваше да нашепва. Някаква страховита и непозната песен, в същото време тя я усещаше. Може би я беше слушала и друг път. Не, това не беше възможно.
Беше й студено. Толкова бързаше да се махне от онова място, че си беше забравила сакото. Тежкият плат на роклята се вееше и издаваше силен звук. Една топла сълза се плъзна по дясната й буза. Ядосана от слабостта си, тя изкрещя. Викът й се сля с океана. Бурните вълни го погълнаха и започнаха да се разбиват още по-яростно в скалите, на които тя стоеше.
Почувста се по-скопокойна, по-смирена. Върна се на крайбрежната алея и седна на една пейка. Седя там цяла нощ и мислеше. За случилото се, за себе си, за него. Дори и не мигна. Започна да се съмва. Водата беше утихнала. Също като нея. Небето се оцвети в най-красивите и ярки цветове, за да приветства Слънцето и новия ден, който то носеше. Цялото това величие се отразяваше в големите й очи. Пълни със живот, с яснота. Устните й потрепериха и тя прошепна:
Разкъсвай ме и пак ме събирай, всяка болка в мен остави!
Музиката погълна душата й и тя сведе поглед. Настъпи тишина. Единствено звукът от сълзите й огласяваше Земята. След миг, или може би два, вдигна глава и впери поглед в Слънцето. Усети полъха, който се носеше от юг, усети топлината, надеждата.
Изправи се и тръгна отново към къщата. Не знаеше дали ще се справи, не знаеше дали ще понесе още. Но обичаше. Всяка една частица, тя обичаше.
Той седеше на стълбите пред къщата. Беше с вчерашните дрехи. Личеше си, че не е лягал, че не е спал. Цяла нощ беше седял там и я беше чакал. Защото той се нуждаеше от нея, така както тя от него. Защото ако бяха разделени, тъмнината ги погълваше. Защото един без друг, те се разпадаха, на малки парченца, които единствени те можеха да съберат отново заедно. Сами бяха изгубени. Той знаеше, че тя знае това. Той знаеше, че тя щеше да се върне. Той го вярваше. И ако не се беше върнала тази сутрин, щеше да го направи утре, или другиден, или след два дни, или три... Но щеше да се върне при него.
Тя седна до него. Погледна го в очите. Той се приближи до нея и я целуна по челото. Тя затвори очи. Отпусна глава на рамото му. Почувства любовта му... и направи така, че и той да усети нейната. И повярва, че въпреки болката, те ще се справят...
