Прочетох го, туко що. И наистина ме докосна. И осъзнах, че съм се държала един вид егоистично, не съм се замисляла въобще за човека от другата страна. Как моите дейстия са се отразявали на него... което ме навежда на мисълта, че може би до някъде съм се превърнала в това, което не исках. Но ще се променя, ще променя и това, което е било до сега, историята от тези три години няма да се повтори за четвърти път.
Обещавам ти.
Защото аз ще направя всичко възможно. И не само, защото си написал някакви мили неща, а защото аз го искам, защото дори и да не съм го показала, си важен за мен и имаш място в сърцето ми, което си е твое. Може да ти звучи странно, може да не съм ти го казвала, да не си го прочел в очите ми, когато те погледна, но е така.
Нямам много приятели тук. Нещо ми е трудно да се сприятеля с тези хора, да се отпусна... Защо? Не знам...
Преди 15 септември, онази седмица си мислех, че не ми се връща в онази сграда. Просто нямаше нещо, което да ме влече към нея. И една вечер, както си мислех какво се е случило до сега и какво би могло да се случи занапред, установих, че има двама човека, които ми липсват... двама, които ще се зарадвам да прегърна, и ще се почувствам щастлива. Тогава не ти го казах, писах на Веско, теб те нямаше. А после така и не ти го споделих.... на теб, лично.
Чувствам, че на теб мога да ти споделя. Имам предвид онази част от поста със сигурността и прегръдката, да – така е. Ще ме чуеш. И знаеш ли, че всъщност от тези 24 човека, с които сме всеки ден, има един, които ме познава напълно, за който съм като отворена книга. И това и Вики. Имаше и друго момиче, но последните глави от мен са й вече напълно чужди. А това, че Вики е единствената е тъжно... Знам, че съм затворен човек, интроверт съм, но съм решила да го променя. И това. И мисля, че промяната започна от вчера.
Нали знаеш онзи списък с мечти и желания, който пишеш преди началото на всяко ново нещо, за да не забравиш да поправиш грешките си? Еми, започваме работа по една от точките.
И ще ти споделя една тайна... Два дни от тази седмица бяха първите ми наистина хубави дни от тази учебна година. Когато после се качих на рейса и докато слушах музиката ми, се усмихнах, защото знаех, че съм се забавлявала и не съм пропиляла част от живота ми. Е тези дни бяха, когато прекарах повече време с теб и другите.
Добре, че ги има блоговете. По-лесно е. Защото явно наистина не е много лесно да кажеш нещо, дори и то да е хубаво. А ми иска да беше...
И още нещо... Благодаря за търпението. Малко са хората, които не се отказват и вярват в някой до край. Радвам се, че познавам такъв човек.
Първата крачка е направена...
