- А какво става с неговата лодка? Още ли я строи?
- Разбира се! Сега всичко е изменено. Нов тип лодка . Щял да я разглобява, за да я преправя. Док, дали не му мърда нещо?
Док отметна тежкия чувал с морски звезди на земята и се спря запъхтян.
- Дали му мърда? Да, струва ми се. Мърда му толкова, колкото и на нас, само че неговото е друго.
Такава мисъл никога не бе идвала на Хейзъл. Той гледаше на себе си като на вир от кристална чистота, а на живота си – като на чаша с разбъркани в нея недоразбрани добродетели. Думите на Док малко го ядосаха.
- Ами тая лодка? – викна той. – Строй тая лодка от седем години – аз поне толкова знам. Подпорите изгниха, направи ги циментови. И всеки път, аха-аха да я свърши, променя нещо и почва отново. Според мен не е с всичкия си. Седем години една лодка!
Седнал на земята, Док събуваше гумените си ботуши.
- Не разбираш – меко рече той. – Анри обича лодки, но се страхува от океана.
- Че тогава за какво му е лодка? – настоя Хейзъл.
- Обича лодките. Но я си представи, че довърши лодката. Нали, щом я свърши, хората ще кажат: Защо не я пуснеш във водата? А ако я пусне във водата, това значи, че ще трябва да я изостави, защото мрази вода. Сега разбираш ли защо никога не довършва лодката си? За да не става нужда да я пуска във водата.
Джон Стайнбек
