Затворих книгата, изгасих лампата и се сгуших. Спомних си как преди гушках маймуната... А сега е нарочно скрита в гардероба.
Но там й е мястото.
И цяла вечер проверявам дали не съм получила SMS и все още чакам, но.......
Човек винаги чака... телефонно обаждане, среща, неизречени думи... чака ли чака...
а понякога те така и не идват.
А в сценария се преплитат линия след линия. Някои избледняват... други стават все по-ясни, забележими...
Но какво може а каже една убийца на боза..., чиято муза е в отпуска. Постовете стават все по-големи... бози.
Жалко...
не че няма да пиша!
Не че това, че не мога да пея, ще ме спре да си тананикам.
Не че това, че мечтите не винаги се сбъдват по очаквания начин, ще ме спре да мечтая за почти невъзможни неща.
Тази нощ вятърът не е приветлив... носи тъга... усещам мириса на сълзи... чувствам огорчението от неоправдано чакане.
