Беше студено. Облякох се.
Беше непрогледно. И остана такова.
Качвах се все по-нагоре. Не виждах човека пред мен.
Изчезваше в мъглата.
От другата ми страна излизаха празни седалки, от мъглата.
Качих се горе. Беше непрогледно.
Такова и остана.
И деня. И вечерта. И нощта. И следващия ден.
Не видях нищо... а бях там, заради нея.
Когато мама ми каза, плаках.
Малко, но плаках.
Тръгнах си. Мокра.
Нямаше нищо. Никого.
Днес ми каза – тя не искала друг да ходи там.
Не искала никой да ходи там.
Затова и мъглата била е.
Това нейният дъх бил е.
Нека почива в мир.
