Сцената отново ще е жива.
Цветове безбройни един през друг себе си ще прескачат, и себе си ще обичат, и мен с тях ще отвличат, и ще ме карат обичана да бъда, и отново ще го обичам, и отново ще съм омагьосана.
И сцената жива ще е, жива и публиката долу в ниското, притихнала и смирена.
Без дъх ще го гледам, безмълвна дори за тихото поскърцване на седалката под мен.
Толкова красиво ще бъде. Толкова прекрасно!
Драмата отново нощта ще изпълни, за да мога когато очи затворя, думите в съзнанието ми една след друга през очите ми да се изливат, през пръстите ми да преливат, и в кожата ми обратно да се вливат.
Негови този път.
Колко липсва ми миризмата на прашасали завеси, на застоялия през нощта въздух, на сладката възбуда, която се излъчва от телата им...
Като сън един незабравен, но и отдавна неспомнен, отново връща се и връхлита, а листата бели още седят, пред мен, в очите ми потъват и химикалката, с думи неизписани, ме чака, и моливът, с образи ненарисувани, в ръката ми почива.
Имам чувството, че... безкрая в мен се влива.
