“Животът е прекрасен!” – думите, които като мантра минават през иначе празното ми съзнание. Всичко захаросано е, запечатано с твоята усмивка, с твоя аромат. Единствен ти си въздухът, ти си водата, ти си земята. Чувам гласа ти във вятъра, виждам лицето ти, изрисувано на небето, усещам ръката ти, когато цвете нежно посягам да откъсна, за да мога в косите си да го закача. За последно казах, че до себе си ще те имам, без твое разрешение, а три часа по-късно за първи път до себе си те имах, понеже ти го пожела.
Вечерта като някаква красива музика се носеше в съзнанието ми. Топлият вятър, който леко ръкавите на блузата ми разпиляваше, тихите стъпки, които на щастието принадлежаха, а то тайно в мен се промъкваше. Мисълта една беше, че грешка огромна правя, че много искам, че човек си, че не мога да очаквам толкова от теб, че не съм права да искам толкова, а аз единствено усмивките си да ти подарявам... И когато аз в светлото бях, а ти в тъмното стоеше тихо и ми махаше, а лицето ти, озарено от слънце в теб скрито, грееше, тогава не можех да повярвам, че виждам теб и ти, единствен като себе си, просто радваш се, че мен, единствена себе си, ме виждаш. Като че стара приятелка, която дори може би малко липсвала ти е, щастие в очите ти сякаш прозираше. И смеха ти цяла вечер тъмнината гравираше с ноти красиви. Ти слънцето скри, ти здрача накара да се промъкне, ти тихо помогна на нощта удобно да се настани, в душите, в града, в сърцата, ти нежност донесе, ти просто се смееше. А когато се смееш, наистина ми се иска да мога да накарам времето да спре... и да те слушам, да те слушам до безкрай как тихо се усмихваш, как свенливо се криеш, как изригваш, как с глас започваш да се смееш, как от сцената бягаш... и как в моите очи само с един поглед ти е достатъчно да надникнеш и само себе си да останеш.
А те се обръщаха, те ни гледаха, те се чудеха. Любопитство в очите им се четеше и не разбираха защо ние двете глави една към друга сме наклонили и смеем се безспирно, но тихо, а те двамата – на отсрещния край – същото правят и опитват се, неуспешно, да се скрият, и тихо примират, и щастие създават. Щастие за нас създават, а ние на тях щастието, което творим, също им подаряваме. Толкова развълнувана ми говореше, че сякаш тя ще играе, а когато там застанах и погледнах лицата им... може би вече наистина без нас не могат да играят, и може би наистина 8 постановки той към моето място е поглеждал и надявал се е, че този път очите ми ще срещнат погледа му.
Много са думите, малко е времето. Много са емоциите, малко са буквите... а те се нижат ли нижат, но мисъл няма, няма последователност. Има единствено едни очи, които всичко изпиват, едни очи, които сън не ти оставят, които обаче като те погледнат, не можеш да разбереш дали пък това изменение на реалността не е. Ето тези очи, които за една пурета време единствено в мен бяха вперени и нежност тиха в тях се четеше. Очите, които за една пурета време, моите бяха уловили и сякаш отделно от устните сами разговор водеха. Ето тези очи... които блестят, блестят с блясъка на звезда една, малка, но красива, най-ярка, наша звезда.
За площада отгоре, окъпан в оранжево, за булеварда долу, потопен в същото оранжево море. За малката уличка, като че скрита някъде надълбоко в друга реалност, в друга светлина обляна. За сградите високи и близки, за стълбите – стръмни и протрити. За 20те минути, през които различни хора надничаха и ни поглеждаха. За усмивките на тях двамата. За топлата му прегръдка, като че приятелка съм му. За топлината, която ме заля, когато го видях да излиза. За разговора, който се опитваше да прекъсне на няколко пъти. За начина, по който ме поглеждаше и ме молеше още минута да го изчакам. За нетърпението, с което застана пред мен и ме погледна. За пълнотата в очите му, докато просто ме наблюдаваше. За гласа му. За прегръдката му. За ръката му в моята. За дългия миг, в който с вплетени ръце... нагоре се изкачвахме. За детската му наивност. За детските му мимики. За детето в него. За цветята от тази нощ. За цветята от 199. За обаянието му. За това, че се заразих от него, че част от него с мен отнесох. За пуретата му. За аромата й. За... за... за него... и за мен до него. За телефона му. За него зад мен. За него единствено... защото светът изчезна, остана единствен той и материализираната улица наоколо ни, без гласове, без коли, без музика. Само гласа му. Само думите му. За изненадата му. За искреността му. За общите ни интереси. За добротата му. За това, че е страхотен човек. За това, че е прекрасен. За прекрасността му!
Край.
До довечера.
Той е моята... Аризонска мечта.
