Той не е мъж... не ми прилича на мъж.
Нито погледа му е порочен като на възрастен,
нито усмивката му е безлична като на отегчен от работата и живота си човек.
Дори говорът му е детски!
Изражението му показва искрено щастие,
интонацията му разкрива детска радост.
“Топлото на очите му” невъобразимо ме привлича,
нежността му ме облива с всеки мой поглед, който му подаря.
Искам да го оставя,
омагьосан и целунат
от мен,
в нощта.
Помещението беше малко, но не и задимено.
Червени стени,
бял таван, обрисуван с черни цветя и абстрактни орнаменти,
малка сцена, а зад нея платно с графика.
Няколко дървени маси и две големи колони.
Беше седнал там, където и аз,
само че през една маса зад мен.
Не го видях, но чух гласа му.
След миг мина покрай мен,
побиха ме тръпки.
Толкова висок, с шарена риза, черно елече и смъкнати дънки.
Черен кожен колан с метални капси...
И онази своя свежа усмивка.
Прекрасен е!
Те пяха. Те се смяха.
И всички ни виждаха. Всички ни се усмихваха.
Като че вече не само ние сме тези, които ги познаваме.
Всички, без него.
Огромните й сини очи ме пронизваха през цялото време,
а аз й давах колкото мога повече от себе си.
След това излезе той,
с малкото си коремче и огромната си усмивка,
застана отпред и запя на френски.
Когато спираше, право в нас гледаше... не знам защо.
Може би и той ни познава вече.
Докато пееше, ТОЙ дойде и седна на нашата маса... през един стол от мен,
а аз за първи път бях толкова близо
и все пак толкова далеч.
Не знаех сцената ли да гледам или него...
Топлината от присъствието му ме изпълни цялата,
а дъхът ми се спотаи в миглите му –
видях го!
След това просто стана... и си отиде.
Това, което остана, беше гласът му на метри от гърба ми.
После Светльо слезе, застана отстрани на масата ни
и паникьосан започна да вика името му,
а аз просто не се сдържах...
предадох се! – и не отделих поглед от него.
Говорих й, а гледах него,
говорих й за него...
И погледите ни се срещнаха!
Мина миг, мина втори.
Виждах го отново, гледах го -
прекалено слаба, за да спра да го зяпам,
и достатъчно силна, за да го гледам право в очите.
И той ме позна!
Спомни си лицето ми, подари ми още една своя усмивка.
Само за мен... и прошепнатото му “здравей”.
И продължи да се смее, продължи да говори
със Светльо и с останалите около него…
и тайно поглеждаше, грееше,
запалваше и мен.
Единствен е!
Нека да е мой…
Защото аз единствена негова…
няма да издържа да бъда.
