Прииска ми се да те видя, само за да мога отново пръсти в косата ти да сплета, да вдишам твоя въздух страстно, да се притисна с всички сили в теб, да те усетя целия, навсякъде, по мен. Преди два часа слушах дъбстеп. Само едно парче... но ми беше напълно достатъчно. Дъбстеп съм слушала едниствено в колата ти, докато съм седяла до теб, и то точно една определена песен. Тази, която слушам и в момента! Тази, с която ще заспя тази нощ, с която ще се пропия, с която ще се унеса, с която ще се наркоманизирам, която ще изпия. ТАЗИ!
После реших да мерна какво се случва с теб, пък взех, че видях снимката и взех, че си спомних колко си хубав, и колко си моят тип, и колко си с моето излъчване, и колко си с моята коса, и колко си с моя поглед, само където за мен не си. Ама аз дъбстеп не слушам! Той си е твой – единствен и запазен единствено за теб. А ето, че го правя... и дори ми харесва. А и направих глупост – глупост, за която очаквам всеки момент да ми се обади и да ме попита, паникьосана, какви си мисля, че ги върша, в ред ли съм, толкова ли съм зле. Ми... не, ама... то това е от музиката. Само където... ти си в музиката, в снимките, в профилите, в думите, в косите. Ти си всичко това. А аз не съм такава. Не съм от тук. Не ме интересува това, което правиш, което казваш, което слушаш, което говориш. Просто понякога виждам някой стар СМС, чувам някой познат израз, прочитам някой стар пост... или пък просто дочувам дъбстеп... и всичко спира. Зацикля.
