Лелее лелееееее, това са онези цветните постове. И за втори път пиша за него... и май втора вечер няма да мога да заспя, защото ще мисля за него.
Та обичам нощем да си мечтая, преди да заспя – разни неща да си фантазирам. Виждам се с него и мисля си, че една усмивка ми е достатъчна, та за повече... не че не мечтая, ама някак - стига ми. А после разправя ми Леле леле, ама то като се замислиш... дали не е жалко малко, а? На 18 си... не че той знае де. И говорим си и аз разправям й, че какво ми пука, или пък на него – свикнал е... пък и аз няма да спя с него, за Бога!! Не че не ми се иска май. И й разказвам аз и стигам до там, че сме направили извода, че може да ни баща, и тя се съгласи. Ама се израдва като разбра какво е станало. Ама някак си... ще го сънувам. А ако той мен не – то поне ще поговори за мен, малко поне, тази нощ. А тя ме попита дали се познаваме. А аз през смях й отговорих, че не се – може би следващия път и до там ще стигнем.
Знаеш ли кое ми харесва? Освен той, разбира се. Той МНОГО ми харесва!!! Ха-ха, и пак тогава през смях ме пита какво съм му харесвала... Ами знам ли и аз – може би усмивката, и очарованието, и блясъка в очите, и гърба му :D и колкото да е налудничаво.. има белег – и на гърба, и на бузата. Говорех за друго, говорех за това, което ми харесва – това са емоциите им и това, че не винаги могат да ги скрият. А той тази вечер много се смя, много се и усмихваше. И лицето си истинското доста пъти показа, повече от предишния. И много се смееха, импровизираха и се забавляваха. Като пианистката миналия път, която се зарази от смеха на майка ми и Галя... беше хубаво. А днес беше още по-хубаво!
Беше хубаво, че много се смяхме и че много го гледахме. По-хубавото беше, че и той много ни гледаше. А най-хубавото беше... че гледаше мен. И тогава, когато го поглеждах и се смеех, той също започваше. И когато просто си стоеше, а ние се заливахме от смях на физиономиите му, тогава пак не издържаше и прихваше, и се опитваше да се прикрие. И пак тогава, когато мислеше, че не го виждаме, а те за нас си говорят... как ли пък не – тогава, когато може би чуваше колко сладък го наричахме и миличък... или пък когато казах, че искам да му скоча. И на почивката, когато продължавахме да се смеем, а от вратата на тъмната стаичка стоеше и наблюдаваше. Тогава много се усмихваше, до ушите такъв, и аз `щото, само че този път той мен виждаше, а аз него – само силует.
Тогава ми беше много хубаво, и сега ме държи – нищо, че 12ч. минава... много ми е слънчево и свежо, летежно ми е, мило, мило, детско и ученическо. Странно е и ще го забравя. Бързо. Спомен ще ми остане като Краси... нещо нереално, което все пак съм докоснала, емоция една малка, но толкова положителна. До толкова, че ме кара листове да изписвам и думи да нижа, и с много И-та да пиша, а отдавна не го бях правила. И несвързано отдавна не бях говорила, просто искам да го разкажа... и всеки път, когато го прочета да се връщат към това, че ме заболяха мускулите на лицето да се смея, и това, че по-червена от домат станах. Че тази нощ с него в главата си искам да заспя – много ми пука, че може да ми е баща, нали така или иначе няма да ми звънне на вратата и да иска да се оженим.
И утре няма да отида на училище, и мама ще ме убие – а причината е, че той ми размъти мозъка... много, и думите по испански не мисля, че ще имат успех, блясъкът на очите му ще ги избутат от съзнанието ми. Даже и не искам да пиша с концепция, просто да говоря за него, и да излея всички тези положителни емоции. И то защото хората, които обичам, бяха там – не всички видяха какво се случи, но бяха там – а и още доста пъти ще слушат историята за усмивките и жестовете му.
А и това си беше доста голямо съвпадение и чист късмет, че се случихме там точно днес. И че единствено нас почерпиха с шампанско... заради празника им. И объркването, когато видя, че го бяха изпреварили – а искаше. И някак погледа... Говори ми после Ама лелееее, как те погледна и то ДВА пъти! Да, човек, знам! Подкосиха ми се краката, и се разтреперих, ама му беше забавно. Но когато сам излезе, не посмя, само бегъл един хвърли, плах такъв. И после другото – лелеееее, та червена ли бях, не не – повече, много повече от изчервила се бях. Обаче толкова ме зарадва, и толкова ще ме държи, че... Че може би, ако пак отида, този път ще си издействам снимка, или поне прегръдка.
Леле лелееее, ще сънувам тази усмивка! Не, няма да я сънувам – просто защото няма да мога да заспя.... вечерта в главата си ще прехвърлям! МНОГО ПЪТИ!
Благодаря ти, човек! (въздушна целувка) че не посмях да ти я пратя... :D
