Помислих си тогава...
знаех –
че спомен от теб това ще ми остане.
В съзнанието ми винаги ще останеш запечатан
седнал до мен,
а аз права в теб сгушена.
Че ароматът ти в този миг ще се загнезди в ума ми...
и повече не ще го усетя.
И пръстите ми... които, както пожелах,
в косите ти зарових,
за да мога
за последен път
да ги погаля.
А после ти ми се усмихна,
а очите ми се напълниха със сълзи,
защото знаех,
че повече няма да те имам до мен.
А беше несравнимо... спокоен да стоиш и да ме наблюдаваш,
като че дете съм наивно,
жена, която...
излишно се притеснява да не се случи нещо лошо с любимия й.
И после ме остави там...
изправи се, прегърна ме и ме целуна –
аз неподвижна стоях.
След миг върна се,
тичешком някак,
а аз в ръката ти се вкопчих...
и те прегърнах,
за Бога... никога не бях прегръщала толкова силно някой,
а душата ми продължаваше тихо да ридае...
после те целунах –
ти неподвижен стоеше.
На вратата обърна се и ми се усмихна,
тогава вик на болка се изтръгна от душата ми и
нощта още по-черна стана.
И сега тихо плача,
без сълзи...
понеже безсилна съм
тях, заради теб, да извикам.
И без глас съм,
понеже грешна съм,
че теб желая...
Мъничко силна съм,
че устоявам на разстояние от теб да стоя,
гласа ти спирам се да търся,
но
много слаба съм,
че мислите ми не те пускат.
В думи обгръщам те,
а ти с ръка махваш
и тънките нишки разкъсваш...
нишки, които от мечти изтъкала съм.
Този път цяла съм,
мен не успя да разпилееш,
но безлична стоя
на столичния тротоар
и през месец Януари
пороен дъжд вали
в очите ми.
Те сълзи нямат –
изплакаха ги,
чуваш ли гласа ми...
душата ми те вика...
...и не е по-лесно.
