… and you’re so f*ckin’ intangible!
Представял ли си си някога колко много можеш да липсваш на даден човек?
По дяволите знаеш ли колко близо съм да зарежа всичко и пак да падна в мрежите?
Та въобще имаш ли представа... че аз май не съм излизала от тези мрежи... твоите?
И колко се дразня на себе си, че продължавам да мисля за теб!
Колко вбесявам се, че искам ти да ме прегръщаш и когато някой говори ми за любов, аз теб си представям!
Как ядосвам се, че всеки път, щом вратата се отвори, аз се надявам да си ти!
А даже е невъзможно да си на местата, където се надявам да те видя..........
Колко слаба съм... не обичам да съм нежелана, но още повече мразя аз да желая!
А ти ми липсваш.
Липсваш ми целият.
И косата ти, когато я галех.
И устните ти, когато ги целувах.
Статичността ти, скритите ти мисли, тъжната ти физиономия.
Липсва ми парфюмът ти!!!
Не искам въздух, нямам нужда от кислород... само и единствено ти!
И знам колко лош си.
Колко ненужен и колко долен.
Колко фалшив и измислен.
Знам колко нечестен си, колко малък и безцветен.
Колко грешен си.
Колко не си за мен.
НО пак те искам, целият те искам!
И ми липсва начинът, по който ме придърпваше върху себе си.
Липсва ми начина, по който ми говореше.
Липсва ми това, което ми казваше.
И до някаква степен... липсва ми да се грижа за теб.
Точно за това съм толкова близо до това сега да говоря с теб, да те имам до мен.
Не искам да имаш времето ми, човек.
Не искам да те чувствам толкова болезнено.
Не искам да ме раняваш.
Не искам да си жажда.
Единствен лек за мен не искам да бъдеш.
Отиди си... отиди си с твоите мимики и физиономии.
Защо лицето ми като твоето държи се?
Защо устата ми твоите муцки прави?
Ха-хааааа, знаеш ли беееее, знаеш ли колко те желая бе?!
По дяволите, baby... знаеш ли колко те искам?...
А не си за мен... толкова много не си за мен.
Още по-малко пък си... до мен.
