За втори път Мария...
За безброен път Тя...
Говорихме си как... тази година мисля списък да си направя, както в сряда говореха. Пита ме кои са и почна да ги изрежда. Засмяхме се и разликата беше само, че... около 9 месеца един-единствен бил е и след това другите като вихрушка завъртяха се за няма и 3 месеца.
А снощи споделяше ми, анализирахме и просто разказвахме си... отново. И работата е там, че... че често сам спасение не можеш да намериш, че често имаш нужда от нечия ръка, която да ти бъде подадена, от нечие рамо, върху което да можеш глава да положиш. Защото... да, понякога самодостатъчен умееш да бъдеш, за себе си можеш да се грижиш, но не и така, както друг може – не някой специален, просто твоят Никой.
И с нея разговор проведохме преди няколко дни... с надежда, разбира се, каза ми, че той може би моят Някой е, а аз помислих си... този Някой ли искам или просто моят Никой?
И на свой ред...
И моята година беше... кратка, в синева пропита, с искри обагрена по края. Беше замъглена... като едни очи, и непозната... с дъх на вятър, който мириса на разтопена захар носеше. Незабравима беше със своите усмивки, със своите танци, с моите спомени, които от нея откраднах. Жива беше... последните й месеци, като истинската мен бяха. А нещата, които исках... не всички успях да достигна... но до нови докоснах се, и тях пожелах, може би и получих ги, или пък в бъдещето ще ги достигна. Наранявах и наранявана бях, сприятелявах се и после отново отдалечавах се, в кръговрат попаднах и хора, които умееха този кръговрат да контролират срещах. Въвличах ги в него и някои плашеха се и тръгваха си, други умееха да го забавят, забързват... а аз като пластелин в чуждите ръце, восъчна фигура, която те изваяваха.
Миговете си дали изживях? Може би да... Научих се да хващам това, което искам... поне, когато пред мен е. Прави сте, че хората... от страх бягат, страха да са щастливи може би. Страха да получат това, което желаят, защото видиш ли... може би разочарован ще бъдеш после. Но сякаш успях да сграбча това, от което имах нужда, това, което... щастлива можеше да ме направи. И много хубави мигове изживях, в много сладки прегръдки сънувах, много бонбонени целувки света ми оцветяваха, много подарени усмивки дните ми радваха, а много откраднати погледи нощите ми красяха.
И да тичам, когато искам да остана научих се, но не сама... тук нечия ръка помогна ми, от окови невидими освободи ме и полет на мечтите ми отново даде. Очите ми изми и погледа ми в хоризонта впери. Но направих го... и научих се как сама да се уча да се откъсвам от пагубни за мен хора, колкото и желани да са. Научих се как напред да продължавам, как бяга си да не спирам... как себе си да не загубвам.
Но може би... не винаги достатъчно усмихната бях, може би... не винаги така весела излизах от вкъщи... със сълзи в очите не, но сол в душата ми имаше. Но нека тази година да е разлино, по-позитивна ще се науча да бъда, макар... оптимистка аз родена съм да бъда... може ли иначе да е?
И добра към хората бях, стараех се да помагам... макар може би не винаги да съм успявала. Но и себе си понякога избирах... стараех се да не наранявам, но едва ли успяла съм да го направя, 365 дни толкова праведна да съм била.
И лъжи нямаше – аз не лъжа. Не обичам да лъжа, а и не мога. Пък и често... толкова по-трудно е истината да кажеш. Може би и аз... и аз истината крила съм, но... попитаха вече – лъжа ли е това?
И радвам се – да, на света около себе си умея да се радвам, романтична умея да бъда, без досадна да ставам, без прекалено наивна да се показвам. Красотата, която обичам да чувствам умея да контролирам, умея в дози умерени на света да я подарявам, без прекалено цветна да бъда, без прекалено много пушек да горя.
Само че... бъркотията си не успях да подредя сякаш. Изгубих я, в синьото небе разпилях се и там тя изчезна, като от самосебе си някак. Върнах си я, с мъки малко и с дълги разговори, но събрах всичко разпиляно и опитах се да го подредя. И в момента, в който успявах малко поне цялата тази бъркотия във вид да приведа, то някой идваше, с гръм и трясък в душата ми влизаше... а аз обичам да държа прозореца отворен, и щом той вратата отвореше, течението отново всичко разпиляваше. Но винаги така живяла съм.
И този хаос... подарих го. Отдавна подарих го, но видях колко объркващ можеше да бъде, видях как и чуждите светове започна да обърква. Не беше достатъчно силен той, за да го подреди, напротив... сякаш още по-разбъркан ставаше в ръцете му. Но това, което направи, достатъчно ми беше – част от своя хаос на мен подари, с моя хаос сля го.
Моята последна нощ от годината, Отнесена като мен беше, дива и с подправки различни. До някъде като отражение на всичко, което беше. Случи се, че с хора, които обичам бях, и други, които отдавна познавах бегло, а трети дори никак, и те с мен бяха. Понеже цял ден щастлива бях, а вечерта казах си – последна е, нека рискувам. И танцувах като за последно, и се смях като за последно, и прегръщах като за последно, и на тъгата отдадох се – също като за последно. Спомени разни създадох си, които не само в съзнанието си ще пазя, но и с кожата си, и с устните си, и с ръцете си. Начинът, по който каза ми Направи го, дървен ми се вижда, я го разтанцувай, а аз усмихнах се и казах Не ми се занимава всъщност, но на него май му се. Просто дивият начин, по който правеше всичко, когато ме вдигна, когато ме придърпа към себе си, когато ми говореше, когато не ме пускаше... когато просто ме наблюдаваше. Самата нощ... самото желание. Това, че поисках той да влезе и го направи... и че в ръцете ми като дете беше. И погледът му, без каквато и да е промяна. И прегръдката му, до някъде простодушна, или пък просто плаха. И това как се отдръпна... а после секундите минаваха, в минути превръщаха се, а той толкова силно ме беше притиснал до себе си. Много сладко го прегърна, личеше си, че ти е липсвал. И тогава не избягах, защото знаех, че по-късно ще съжалявам... ще съжалявам, ако го оставя просто да си тръгне. И не че го правех без чувства, напротив! По-нежна мисля, че с един-единствен бих могла да бъда... но без очаквания, без каквито и да е очаквания или надежди. Само с него и чувствата ми...
С различни хора запознах се в последните 365 дни, с други сближих се... Момичета плахи срещнах, себе си в тях видях, други, на които искам да приличам, се натъкнах. С деца запознах се, момчета в мен търсеха това, от което се нуждаеха, в прегръдки намирах се, от които аз се нуждаех... Своите захарни нощи имах, своите среднощни размишления, своите дълги дни. Залезите си имах, изгревите също. В прожектори тялото си обличах, с танцът думите си изказвах, ароматни спомени запазвах, но никога един...
И аз избързах...
Започваме отначало...
и цялото ми тялото... по-осезаемо е, по-чувствено,
усещам, че си тук.
Правил си го с други,
като мен... както и с мен,
говорил си им думи,
като мен... както и с мен.
Объркваме кръговрата си,
забързваме световете си,
чуждия хаос в ръцете си държим...
а своя собствен не можем да подредим.
Усещам, че си близо... и когато си далеч боли.
Усещаш, че съм близо... а когато далеч съм, боли ли?
