... след по-малко от 7 дни, а аз нямам много. Нямам празничен дух, нямам пъстроцветно настроение, нямам вдъхновение за подаръци... нямам много, почти нищо... освен една статия. Статия, която ми подариха миналата година, статия, която докато четох, много плаках, статия... която туко-що препрочетох, и пак напълни очите ми със сълзи. Имам и едно обещание за разходка в снега, чистия и бял сняг горе по Бояна. Аз пък на свой ред дадох обещание за апарат и много снимки – на нас двамата и снега. Имам и спомените, които ме връхлитат все по-често – спомени от миналата Коледа, от миналата зима. След два дена е 21 – тогава ще съм на пробна матура, а след това на по тортичка, в топлата сладкарница, с чаша горещ шоколад в ръце, а при късмет – по-късно ще съм с него, в топлите му нежни ръце. Ако ли пък не, ще съм по улиците, за да търся шалове и гоблени, и ще срещам познати и непознати. Това е, което имам – рисунка на Народния театър в 5,30ч и група хора отпред. Избеляла малко, но запазила себе си не, но красотата си. А когато тази седмица, за втори път на почти същото място, с почти същите хора се снимахме, тогава бях до нея, но този път с нея говорихме, и се бяхме прегърнали, и се усмихвахме, и беше толкова топло. Говорихме си как преди като непознати, аз на едната посока съм гледала, тя на другата, какво си мисли, че прави тази до мен, от къде се е взела... а сега – хайде, ела да те гушна, нали е нашият Коледен концерт, ела! Като се замислиш... пак много Коледно беше – някак си самия студ, може би липсата на сняг ми пречеше, вече го има обаче – не може това да ми е оправдание. Късно видях светлините, късно видях колко шарено е, и все пак не прекалено. Онази шашава нощ ме забавлява, и ние шарени – като нея навън, обагрени, окъпана, в светлина. Знаеш ли... тя се е върнала, днес ще я видя? Знаеш ли... че миналата неделя беше първото състезание без тях? А снощи търсих един пост, онзи написания от кака ми – за откраднатите минути на тротоара, когато като дете го е целувала... не можах да го намеря. Исках да напиша за моите откраднати минути във вторник, когато нямах време да го прегърна толкова силно, колкото исках, нито да го гледам толкова дълго, колкото желаех. Не намерих нейния пост, не написах и моя. Попаднах на стари писания, стари излияния – шизоидни, ритмични, споделени и лични. Бях ги чела, но ги препрочетох. Написаното за Кирил – спомням си първият път, когато го четох, се почувствах по същия начин, стана ми самотно, че аз нямам Кирил до себе си по този начин, по който го има тя. Стана ми и мъчно – че толкова рядко ги виждам. И сега ми изникна в съзнанието вечерта, когато В куфара бяхме – колко интересно място, добре ни беше – от едно поколение почти, само младите едва ли не. После попаднах на поста за дядо ни. Няма да крия, че се разчувствах, когато видях написаното – че цялото семейство били са, но почти – Вилето и Боби ги е нямало. Зарадвах се, че тя поне постове с имена пише, но нормално е – голяма е. Когато като нея стана и думи за олтари и храмове умея да редя толкова увлекателно и нежно, колкото тя, тогава и аз с имена ще започна да пиша. И спомените си, и мечтите си, с тях ще опиша, ще им ги посветя лично, а не просто думи празни, изписани в пространство празно. И тогава започнах да чета за тях двамата, как са си говорили тогава, той какво й разказвал, тя как му отговаряла. Как този път не тя детето е била, а той. Как не той успокоявал нея, а тя него. И как накрая и двамата плакали... ама плакали толкова много... докато той не се изморил и заспал... а тя отишла в банята тихо, и продължила да плаче. И аз се разплаках... плаках, докато четох как са си говорили, как го успокоявала, как той заспал. Плаках и после, когато прочетох как само батко ми разбрал какво й е и единствен той я успокоил. Плаках и на завършека на поста, плаках, докато гледах името – Кирил Калоянов. И защо плаках ли? Ами не знам... просто емоциите бяха прекалено силни, а и може би заради това, което отскоро си мисля. Както в нощта, когато той ми разказваше за семейството си, а аз мълчаливо асоциации с моето правех. Тогава пак се появи онази мисъл в съзнанието ми – колко много искам да знам за този човек, но никога не ми е разказвано. А той съвсем логично ме попита защо просто не съм го помолила да ми разкаже, а аз съвсем нелогично отговорих, че май ме е страх. Да ме е страх от собствения ми дядо... може би да не ми откаже. Спомням си веднъж за войната говореше, но откъслечно – всички отдавна знаят тези истории, отдавна са ги слушали. Че пленник е бил и от чужбина пеша се е върнал в България, бягал. В съзнанието ми само отделни картини излизат, спомням си - бях малка. И тогава той спря разказа си- когато пораснеш, ще ти разкажа. Пораснах... но той още не ми е разказал. Баба говореше ми веднъж, че в селото бегълци дошли ли, не знам, не си спомням точно... и видяла тя момче едно, батко й бил, тя още дете била, много малка. А той насинен, бит, окървавен, смачкан... Помислила си тя – леле, милия батко, колко много са го били. И тогава ме погледна с благ поглед и каза – кой да предполага, че по-късно аз точно за този батко ще се омъжа. Такива спомени ми се въртят в главата. Може пък за тази Коледа да ги помоля да ми поговорят. Или поне баба... тя няма да ми откаже, но мисля, че ме е срам да плача пред нея... а аз много ще плача... защото и сега го правя. Обърнах го на откровения, не толкова на размисли, а още по-малко на страсти. Днес за първи път мина в съзнанието ми мисълта, че може тази Бъдни вечер да прекарам с другата част от семейството. Не че ще го направя, но... мислех си и... колко хубаво би било, ако всички се съберем да сме заедно. Не че е възможно, просто си го мислех... Иска ми се тази Коледа да е по-различна. Опитвам се да измисля подаръци за важните хора в моя живот, които да не са толкова подаръци, колкото признание и благодарност, че ги има. Както онзи СМС, който някога получих – благодаря ти, че те познавам... само че да е предмет, който да го казва, да го рисува. Тази Коледа ще сме в Тони, с чаша топъл шоколад в ръцете на всяка, и с формулите за производни между нас. Тази Коледа ще съм с Черита в парка, в снега – като миналата година, само се надявам да не се опитвам отново да умра от бяла смърт. Тази Коледа ще съм с всички тях, ще съм с Ангел – убежище в неговата компания ще потърся, и в прегръдките на леля ми. Ще легна при тях с мама – както късно нощем обичаме с мама да си говорим за всичко, този път трите ще го направим. Тази Коледа ще гледам Love actually... не пак, а отново, както и Шоколад. Тази Коледа... може пък тази Коледа наистина да сме заедно на топло, да разказваме един на друг мечтите си, спомените си, реалностите си да описваме, може пък наистина да заспя в ръцете му, наистина да шепна лека нощ в ухото му. Тази Коледа може пък и за го прегърна, веднъж да се престраша и да го гушна, макар и да издам изгубената част от себе си. Това искам – една снежна, бяла, топла и магична Коледа. Коледа в Бояна, в Банишора или пък в СК Триадица, Коледа в блок 115, в Левски В, Коледа по софийските улици, в софийските паркове... Една Коледа, и много усмивки!
Здравей! Аз туко-що приключих. Точно на време... : ) И аз много го искам, мили мой!
Много го искам, мили мои! ( :
