Утехата я изгубих преди 2 години още. Оставих там Усмивките, емоциите – някъде между чиновете на третия етаж, когато се разделих с Тях. Но празнината беше запълнена... и пак не по същия начин.
Знаеш ли...
Седнах, за да стана... но видях поста и реших, че ще пиша, защото... ПО ДЯВОЛИТЕ отново ЛИПСВА! Липсва музата, липсват думите, липсвам аз самата. Липсва той! А толкова ми липсва на мен – онези летните усмивки ми липсват, онези пръските студените, ми липсват, онзи блясък в моите очи ми липсва. Помислих... да – липсва ми, и прочетох – колко липсвам аз на теб. Липсва ми... Отнесена ми липсва... онази, която той ме прави, ми липсва.
Знаеш ли...
Онзи ден беше той – чист, кристален, излязъл от мъглата; беше той – и не миришеше на мъж, а на роса, на музика, кожата му на дъжд миришеше... както преди, както в сънищата. И аз бях онази, която не се страхува да го погледне, да се вгледа в него – без страх. А отдавна не го бях правила... със седмици не бях поглеждала лицето му – не можех да понеса, слаба бях.
Знаеш ли...
Онази нощ, в петък срещу събота, когато толкова неизплакани истини казах на себе си, как сега се връща към мен – връхлита ме. Вчера говорих за него... и за себе си. Знаеш ли, мила моя, че беше започнал да ме изпива... че не ми оставяше енергия за самата мен... че ме беше потопил в мъглата, неговата. Довършваше ме... а аз всичко му давах... и без цветове останах. А не успях по-цветен да го направя... поне не повече, от това, което вече е попил. И какво? Един разговор ми показа... че не съм толкова силна и безкрайна за колкото се мисля.
И знаеш ли...
... сега ми е по-добре. Защото обичам този смях... умерено. Желая този аромат... но не прекалено. Задушаваше ме! Задушаваше ме с косите си, с ръцете си... задушаваше ме дори с дъха си – въздух не ми даваше... навсякъде него усещах. Изпиваше ме...
И след като отново чух гласа му и видях лицето му... може би го обичам, да.
Слушам Тату – и си мисля, че дъжд... по моите очи ще има тази вечер.
Исках да ти споделя... и го направих. Много ми дойдоха главозамайващите открития. Много ми дойдоха сериозните разговори. Много откровена станах и много по-малко отнесена. Много не-себе-си ставам... или пък по-себе-си.
Знам ли...
И мисля, че ще продължа... че ще пиша, докато не ме заболят пръстите. Докато имахме час при Алексиева умирах да пиша... но държаха ръката ми, а не исках тази топлина да изчезва. Не съм и сама, нито пък самотна, но Яна... искам да говорим.
Липсваш ми...
