Очите ти не отварям аз,
но затварям ги.
С ръка не,
но с дъха ми...
И да не съм за миг момиче,
което танцуващи звезди само за себе си
създава,
понеже ти така сам... там отстрани
този път седиш
и гледаш ме
мен така
безпаметно дълго,
колкото те валят –
моите сълзи,
превърнати от мечти
в звезди
в небето твое,
но мое май не.
И да се дразня
на този глас,
пак на смеха и аз
смея се и
целувам звуците,
понеже не просто твоя е радостта,
а моя
така някак си
превърнала се неусетно,
че не в мъгла съм,
а на остров,
от ръцете ти обградена.
И ти самият
да бягаш от това,
което аз за теб
рисувам,
пак сам се връщаш,
защото като погледнеш
и се стопля –
не очите, и почти не гласа,
а усмивката самата
така леко
звездна става,
напомня
на падаща обаче,
понеже бързо изчезва
в мрака някъде.
И да бягам аз виждам ли смисъл,
лесно каза,
така без мъка,
понеже като сняг си
и се топиш,
когато теб погледна.
Да обичам ли...
за какво ми е да обичам,
когато мога с часове смеха да слушам
и сама на себе си
да се усмихвам.
Изпивам... съня!
Вече спиш, с очи те изпивам,
усмихваш се насън като дете.
Искам времето за миг да спре
и да си само за мен.
Отивам там... в лилавия залез –
на един допир разстояние.
