Дните, когато говорихме за себе си, за другата. Липсват.
Нощите, когато плачехме за себе си, за другата. Липсват.
Липсва езикът.
Губи се. Чувството.
Липсва... вдъхновението, музата я има.
Отнесена липсва. Мечтите липсват. За друг ден и друг път оставили са се, бягат ми. А гоня ли ги? Не. Пак статична. Пак инертна. Объркана? Не знам какво да чувствам, каза. Но чувстваш! Не знам... чувствам ли. Чувствам ли?
Яд ме е, че ме гледа с перлените си очи, ядосва ме с абаносовите си букви, шепне ми с галантните си думи, омагьосва ме с измислените си истории. Удобно настанил се, ме вика при него, но вратата не ми отваря и оставя ме долу, под прозореца му, да стоя.
Знам ги тези дупки, знам ги тези моменти. Не ми е за първи път. Вече една година с него съм... и повече. Не ми е най-добрият приятел, част от мен е. Твоят може да ти противоречи, но моят е направо друга личност... която живее в мен.
А и тя присмива ми се... или пък стонът, който чувам, е хленчът й, защото плаче, понеже изоставена се чувства.
Липсват ми чувствата, емоциите. Пак. И на тях им липсват. Дали ще спра да го повтарям? Липсваш ми... и ще ми липсваш това лято, тази есен, дори и тази зимата. Може би трябва да свикна... че просто ще ми липсваш.
