Ти знаеш ли, че аз себе си с него бях забравила? Косата му черната така не помнех. Нито пък усмивката му чаровната, която в нощите ми ме приспиваше. Знаеш ли, че това треперене, което той ми показа как да изпитвам, аз с месеци до него не бях се докосвала? Чувството детското, че обичаш... по детски, бях забравила, сякаш никога преди не съм усещала. Като че красив спомен, може би дори лъжовен, измислен беше, а не реален там, на синята пейка. Та колко пъти гласа му бях чувала в сънищата си, името му ме преследваше, името моето с негово спрягаха, а аз детски усмихвах се, пък той да ме пазел щял. Та желаела съм го някога истински аз, сега открито заявявам – не. Съвсем приказно обичах го, исках принцът ми да бъде, но аз далеч не бях готова в принцеса да се превръщам. По-удобно беше ми цвете да съм, което в ръцете му нежно съществува, докато той за мене време има да се грижи. После желанието ми единствено бе да ме остави на тротоара, а дъжда да отмие тъгата ми, че напуснал ме е. И той така направи. Всъщност за него аз едно цвете бях, може би дори роза не, кала бяла, красива, винаги възхищавал ми се, но той цветя не обича, още по-малко кали. Беззащитните не обича, а как едно цвете за себе си да се грижи. Та то дори на град не може да устои, до толкова нежно е, слабо. И от цвете, напоено с капките на дъжда пролетен, аз в човек успях да се превърна, заради него, изградена, цяла, моя, себе си, за да мога не цвете да съм, а принцеса, не само да обичам, но и научена как да бъда обичана. Гласа му като едно време, топъл. Очите му същите, игриви. Усмивката му непроменена, детска. Дори думите му, долетели от миналото, за да накарат отново кръвта да нахлуе в лицето ми. Неловко косата си да оправя, притеснена. Да му се усмихна, доволна. На лицето му погледа си да спра, срамежлива. Цвете да съм... но не неговото.
