Моля се да не се събуди. Нужда от самота имам, в тъмнината да потъна, сама да бъда, в бездната да погледна. Спокойствие искам да си купя. Със сълзите ми злият дявол казва, че трябва да го заплатя. Глупаво аз моля им се, а те сякаш напук не искат да дойдат. И коремът ми свива се, дишането ми забавя се, въздух трудно ми е да си поема.
Налудничаво звучи, но кислород не ми достига. Думите пред мен точеха се, за егоизъм говореше се, за тъга, Coldplay в душата ми свиреха, до ушите Kelly Clarkson достигна и в сърцето ми пареща тъга настани. Сега боя се, че шума от клавишите, тази сладка музика за обърканите души, ще я събуди и нов гневен пристъп ще пресече тъгата, която иска да се излее.
Спомените събуди, аз по-назад не останах, мисли в главата ми минаха, загатнах отново, напълно честна оставила се за друг ден, както се пее, за друг път. Може би този път страха го няма, само желанието да си спомни, за миг поне, да помисли – залез ли ще е или изгрев, мой да е.
Отдавна искала съм посред нощ да стана да пиша и това ли е моята нощ? Дори ранните часове не можах да хвана, та тя дори още млада не е – само дете е. Май като мен.
Докато днес говорих, разбрах колко всъщност зряла се държа с всичко около него.
Не мога да дишам... задушавам се... сега – 00.30ч.
Kelly Clarkson – Addicted
It's like I can't breathe
It's like I can't see anything
Nothing but you
Очи затворих и за миг от блатата отдръпнах се. Свита озовах се. Опитах се да си спомня слушах ли ги там – не можах, може би да – не мога без тях. Не спях, може би точно нея слушах, в унес бях, наркотичен, пристрастен, объркан, несъзнателен, неконтролируем. Сякаш светкавица премина, отворих ги – зад мен го видях, да се взира, името ми да изговаря – със своя глас.
Искам!
А аз коя съм, за да говоря за него...?
Никоя.
Дайте ми кислород...
или поне сълзи!
...защото...
Плача...
... без сълзи.
