Онзи ден им разказвах за него... за бетонната площадка... за звука от гумите... за аромата на суитчъра му... за детските ни смехове... за дългите нощи по входовете... за дните, които съм прекарвала у тях и той у нас... за телефонните обаждания... за парка... за лостовете... за семките... за кокосовите топки... за покрива. За дните в училище... за караниците... а след това и за смеховете... за червената химикалка... за таговете... за листчетата, които още пазя... за полетата... за сондата... за релсите... за звука от моторите. За часовете по музика... за зелените пейки... за дърветата... за лъчезарната му усмивка, докато висяхме с главите надолу, хванали се за крехките ни детски спомени и се взирахме в очите на другия, неспособни да разберем себе си, а още по-малко чуждия. Вечери без страхове, без копнежи, без мечти, без сълзи. Вечери, изпълнени само с усмивки, със смях, с блясък... и понякога една голяма кутия сладолед с няколко лъжички. Вечери без Любов, но с обич. Вечери без страст, но с отдаване. Това бяха нашите лета. И нощем, когато се прибирах, заспивах усмихната, без да сънувам... и отново се събуждах, понеже някой викаше името ми под прозореца... и денят ни започваше отново, за да ни отведе във вечерите, в които се обичахме... по детски.
