Той беше онзи, които парченцата от мен събра, когато разпиляна бях и отново заедно залепи ги. А после това, което други бяха откраднали, върна ми – и сърцето в черната дупка нежно постави отново, и с болка обгрижваше го, за да му припомни как да бие. Той беше онзи, които мечтите ми събра, когато вятърът надалеч ги беше отвял, и върна ми ги. Онзи, които спаси ме, когато загубена бях, и показа ми, че Любовта съществува, и опита се да ме научи отново как се обича. Той беше онзи, който в света отново върна ме и показа ми, че живота продължава и щастието съществува.
Но ти си този, който цветовете ми върна. Ти си този, които накара ме да се престраша да мечтая пак, да искам да обичам и щастието в деня ми донесе. Този, с когото искам и на сутринта да остана, макар от страх само в съня си да прегръщам. Ти си този, към който едновременно тичам и от който бягам, защото сърцето желае те... който толкова дава, без да го осъзнава.
