Попита ме защо ми е тъжно... и аз всъщност така и не успях да ти отговоря, защото... Не мога да кажа, че вярвах във вас, но мога да твърдя, че ви приемах като една цяло. И някак си... като стъклен дворец, омагьосан от зла вещица, над който тегне черна магия, но все пак красотата му е там... скрита под проклятията. Изведнъж, лекият полъх на вятъра го разклаща и той се счупва на хиляди малки парченца, стъкълца, които се забиват в очите ни и единствено сълзите ни могат да ги извадят от душите ни. А защото и себе си виждам, затворена в подобен на твоя дворец, който в тъмните безлунни нощи се превръща повече в мой затвор, отколкото в мое убежище. Защото треперя на прозореца на най-високата кула, взирам се в небето с надеждата някоя звезда да ми проговори, но те всички са се скрили в тъмнината и са ме оставили сама, и дори самотна. Отправям поглед към хоризонта, търся нечии приближаващи се очи, взирам се... и не всеки път успявам да ги видя, въпреки доверието, което имам в тях. Тъжно ми е, защото се страхувам да не се наложи да изстрадам този стъклен божествен свят, който си създадох с такава лекота, с такова лекомислие. Ти, мила моя, откри ръцете, които ще те спасят преди цялото това стъкло да се забие в кожата ти, а звукът на счупено да се запечата завинаги в съзнанието ти. Но дали аз ще успея да се спася? И този път... Или ще остана заровена под всичките си стъклени мечти, неспособна дори да помръдна? А може би ще видя образа му да се приближава към мен... да донесе със себе си звездите и Луната и отново да ги постави на мястото им... след това да ме спаси от себе си като сам ми се предаде и ми позволи да направя същото... и превърне света, в който се опитвам да живея, в нещо реално...
