Напоследък бяха само червени... ярко червени. Както някога бях казала, достатъчно червени. А си мислех, че отдавна ме чака моят Никой, на който да доразкажа своята история. И той стои все там, на скалата, седнал и съзерцаващ синевата, чакащ залеза, в който аз ще се появя. И нека бъде нашия залез... А солта в очите пари, прогаря следа на лицето, очертава пътя му.
